Но препятствията бяха огромни. На стенописа Дева Мария раздаваше благодат сред двайсет и четири изключително точно предадени и напълно разпознаваеми видни мъже на Сиена. Същите онези мъже, чиито потомци сега й се присмиваха и хулеха управлението й. Тя огледа лицата, които иначе добре познаваше — прикрити, лицемерни, мислещи само за собствената си изгода. Семействата, които бяха управлявали този град от незапомнени времена: Киджи, Албани, Пиколомини и, разбира се, Капримулджи.
Виоланте отлично знаеше, че Фаустино Капримулго сее ужас и поквара в този град вече половин столетие, че й е противоречал не един и два пъти във връзка с финансови права и търговски монополи, че се присмива на данъците и таксите и пренебрегва законите, създадени да съхранят безопасността на гражданите. Той убиваше, крадеше, занимаваше се с контрабанда. Но не би могъл да прави това съвсем сам — не можеше да няма съучастници. Затова имаше съюзници не само в лоялната му контрада, но по необходимост и в другите квартали. Подписваше тайни договори и съюзи. Така всяка една третина от града и всеки от седемнайсетте квартала оперираха в сложна паяжина. И в този сложен механизъм отделните колелца на търговията и корупцията — от най-незначителното до най-голямото, функционираха независимо едно от друго, но едновременно с това необратимо свързани, като механизма в утробата на часовник. Ала колкото и да знаеше за повърхността на този град, Виоланте дори не можеше да се надява да узнае нещо за подмолните му течения.
Нуждаеше се от свой вътрешен човек там. Гражданин на Сиена.
Първо се замисли да предложи на своя главен съветник — Франческо Мария Конти. Той се бе вкопал в управляващата партия на квартала на Жирафа, в източната част на града, където живееше в невиждан разкош. И именно той по закон й помагаше в ежедневното водене на делата на града, той председателстваше колегите си в Залата на съвета — Сала дел Кончисторе, която беше съседна на тази, в която в момента се намираше Виоланте. Той би трябвало да бъде идеалният кандидат за обединител на града и херцогството, ала Конти никога не бе успявал да скрие презрението си към нея, а и Виоланте никога не му бе вярвала. Тя нямаше представа на какво се дължи ненавистта му — на пола й, на германския й произход като дъщеря на пфалцграфа на Бавария или на брачното й родство с Медичите. Единственото, което знаеше, бе, че той изразяваше несъгласие с нея по всеки въпрос, че по отношение на външната политика съветите му бяха толкова пристрастни към папския престол, че ставаха практически безполезни, и че той спъваше всеки неин опит за законотворчество. Не, той не ставаше за тази задача. Но изведнъж й се стори, че се сеща за един друг човек, който е подходящ.
Вече беше толкова светло, че лампата повече не й трябваше. Тя я изгаси и в този момент вратите на залата се отвориха.
— Мадам? — в залата влезе възрастна жена с дебела бяла плитка. — Притесних се за вас!
Акцентът й беше леко гърлен, напомнящ на Виоланте за Бавария и родния дом. Това беше дойката на херцогинята и нейната най-стара съюзница.
— Гретхен! — извика с вълнение в гласа Виоланте. — Намери ми онова сираче — Зебрата. И докато пристигне, донеси ми някакви материали за писане.
Старицата, която отвори уста, за да напомни на господарката си, че би било по-добре първо да се облече и да закуси, не пропусна да забележи новия нюанс в гласа на херцогинята, затова затвори уста и отиде да изпълни заръките й.
Виоланте нямаше никакво желание да се мести от тази зала, която я бе дарила с такова вдъхновение, затова, когато икономът й се появи, тя помоли да поставят край прозореца писалище. След като писалището беше донесено, тя седна, грабна перото и започна да пише писмо на Джан Гастоне де Медичи — нейният девер и единственият човек в семейството, на когото можеше да разчита като съюзник, единственият Медичи, който се бе отнесъл добре към нея. За да изпълни онова, което планираше, тя се нуждаеше от подкрепата на държавата.
Нуждаеше се също така и от подкрепата на града. Тя виждаше града единствено като странник — защото наистина беше външен човек, нещо, което бе станало пределно ясно вчера, преди началото на състезанията Палио. Но въпреки това се налагаше да действа отвътре. И все пак вчера бе зърнала и един човек, който бе демонстрирал кураж без никаква предубеденост — непознатият конник, който безстрашно се бе хвърлил към опасността, да спаси умиращ човек, при това човек, който не беше от неговия квартал. Сега тя запечата писмото си и написа на плика името на Джан Гастоне точно в мига, в който Гретхен се появи обратно в голямата зала с момчето Зебра след нея. Старата жена смъкна баретата на момчето и го бутна лекичко напред, но без зла умисъл.