— Хайде, подай ми ръка, мързел такъв! — изрече той, но с много обич. Неизползван за деня, гласът му прозвуча дрезгаво. — Довели са ми един доста темпераментен приятел за подковаване.
С тези думи Доменико подаде ръка на сина си, за да го вдигне. Над китките му се виждаха черните кожени гривни, характерни за занаята на подкованите, и ръцете, както и цялото му тяло, миришеха на коне. След този странен сън и след всичко, случило се през вчерашния ден, Рикардо не можеше да си представи нищо по-успокояващо от ръката на баща си. Сграбчи я, изправи се на крака и прегърна с обич баща си, след което двамата поеха дружески през улицата. По-младият мъж, извисяващ се с една глава над баща си, изобщо не приличаше на него, но Доменико беше единственото му семейство, а семейството бе всичко.
Рикардо го последва в ковачницата, където един млад жребец подскачаше и се въртеше, а мастилените му хълбоци блестяха от пот в светлината на утрото. Песента на камбаните, чуруликането на скорците, миризмата на страховития кон — всичко това го върна бързо към реалността. Разбира се, че няма да помогне на херцогинята. Това беше неговата контрада — Торе, Кулата. Това бяха неговите хора. Той си беше у дома.
Черният звяр риеше неспокойно с копита и въртеше очи от страх. Вездесъщият Зебра, на една от безбройните си разнообразни мисии из града, правеше галантен опит да удържи юздите му. Малката му триъгълна шапчица лежеше на земята, стъпкана от копитата на коня. Носът му кървеше след челна среща с животното. Рикардо бързо хвърли един парцал на момчето и извика:
— Отдръпни се!
Нямаше нужда да го подканя два пъти. Момчето се оттегли на дървения тезгях, за да наблюдава драмата, след което откъсна две парчета от парцала, нави ги като тампони и ги пъхна в кървящите си ноздри.
Рикардо погледна в очите неспокойния кон. Веднага разбра, че животното не е с лош нрав — всъщност конете рядко биваха лоши. Обикновено нещо ги плашеше, щом се държаха така, и при този стана веднага ясно какъв е обектът на страховете му. Конят виждаше ковашкия тезгях и инструментите на баща му — чуковете, керпедените — ковашките клещи, копитния нож, рашпилата и сантрача — инструмента за изваждане на камъчета от копитата и за самото им издялване. Рикардо тръгна право към него, като започна да му говори — за всичко, което му хрумнеше. Хвана огромната, тежка кадифена глава в ръце, усети топлия допир на гривата и масивния череп под кожата. После сви длани и ги постави точно зад очите на животното, за да го изолира от света наоколо, да му позволи да гледа само напред. Само към него.
— Бонджорно — изрече той.
Конят веднага се успокои, изпръхтя и започна да гризе закачливо яката му. Рикардо усети дъха му на сладко сено върху бузата си. Искаше му се да отпусне глава върху черната копринена буза и да затвори очи.
И той имаше нужда да слезе на земята, да ограничи собствения си кръгозор. Имаше нужда да парира нежеланите гледки от мисления си взор — събитията от предишната вечер, нощта в двореца, картата, разкритието за Деветимата и преди всичко — образа на Пантерата, разлагащия му се труп, разпънат като на кръст на площада. Сети се за херцогинята и добрите й очи, за това как го беше спасила, за загрижеността й Пантерата да бъде погребан с всички почести. Но освен това разбираше и защо тя беше принудена да остави тялото там, където си беше. Разбираше, но вътрешно му призля.
Спасението от всичко това бе да помогне на баща си. Да сведе целия свят до един кръг, до закотвената за земята опора, каквато представляваше една конска подкова. Да направи нещо типично за жител на Сиена с човек, който също като него беше жител на Сиена, роден и живеещ тук. Да забрави за херцогинята и онова, което й беше обещал.
Мислеше и почти непрекъснато за красивата Пиа, за нейната дълга лъскава коса, черна като бузата на този кон, за това как би изглеждала, разстлана върху бяла възглавница. Когато беше казал на херцогинята, че имат нужда от помощ, си беше мислил за Пиа, за това как бе изглеждала на пиршеството, за страха, който бе зърнал в очите й — същият като страха на животното пред него. По едно време бе възнамерявал да изрече името й пред херцогинята, да й гарантира, че Пиа ще помогне. Нещо му подсказваше, че Пиа с радост би напуснала онзи дом, за да отглежда децата си — ако ще и да са на Нело — без заплахата на кървавия орел.