Свещеникът на контрада Акуила влезе в изповедалнята задъхано и започна да рови в джоба си за огнивото. Докато палеше свещта, той започна да се извинява раболепничейки на Пиа:
— Простете, синьора Капримулго! Ужасяваща гледка на площада! Мъртъв човек, разпънат, един малък енориаш — уплашен. А вие си седите търпеливо в мрака…
Докато слушаше излиянието на свещеника, Пиа преповтори отново онова, което синьор Бруни й беше казал. Значи за трупа на Пантерата е вярно. Ами за останалото? Искаше й се да му се довери, но засега не можеше, все още не. И все пак имаше един начин да го изпита.
Гласът й звънна, ясен като камбана. Говореше не на свещеника, а на конника, криещ се в сенките. Щеше да му даде нещо много повече от насока — щеше да му предложи за разрешаване една загадка в стила на гръцките оракули. Щеше да го пробва, да го подложи на изпитание и да го определи като достоен.
— Но аз виждам в мрака, отче, като Минерва!
Докато градът се охлаждаше и жителите му се събуждаха от следобедната си сиеста, Рикардо вървеше унило към Палацо Популо. Спазвайки инструкциите, той влезе в хладната мраморна галерия на Капела ди Пиаца и оттам започна да изкачва стълбите на Торе дел Манджа — голямата кула на двореца. Херцогинята бе преценила, че не е особено благоразумно да се срещат отново в самия дворец. Да потърсиш убежище там веднъж е едно, но да влизаш редовно през главния вход би било твърде подозрително за онези, поставили си за цел да следят управителката на града. Затова Виоланте бе предложила да се срещат на върха на Торе дел Манджа. В подножието на стълбите щеше да остави своя най-верен сержант, който нямаше да пуска никого нито да влиза, нито да излиза, докато херцогинята води своите разговори шест метра по-нагоре. Рикардо трябваше да мине през входа откъм улицата, този на Капела ди Пиаца, а Виоланте щеше да дойде откъм самия дворец, през библиотеката. С дебелите си близо четири метра стени, с тесните си стълби, по които двама души за нищо на света не биха могли да се разминат, и с невероятната, подобна на органни тръби акустика на цялото стълбище, която предупреждаваше достатъчно навреме за нечия чужда поява, кулата беше перфектното място за такава тайна среща.
Докато катереше едно по едно стъпалата на високата кула, Рикардо си мислеше за казаното от Пиа, преповтаряше отново и отново в главата си краткия им разговор. Иначе стълбището си го биваше — нищо чудно, че мястото беше кръстено „Кулата на похапващия“, на първия си пазач — Джовани ди Балдучо, който бе харчил целите си надници за храна. И как няма да ги харчи, когато ежедневно е трябвало да катери толкова много стъпала, и то кой знае по колко пъти! Стомахът на Рикардо изръмжа, което изведнъж му напомни, че не бе хапвал нищо от снощното пиршество, когато и без това не бе успял да изяде кой знае колко. Усети, че се замайва и по тялото му изби студена пот. И точно тогава, след един внезапен изблик на светлина и порив на вятъра, той се оказа на върха. Гледката на златния град, разпрострял се под краката му, го зашемети. Гледан отгоре, площадът автоматично му напомни за сравнението с копитото, което бе направил тази сутрин — нещо, случило се сякаш в друг живот.
Беше толкова захласнат по красотата под краката си, че мина цяла минута, докато забележи херцогинята. Тя беше в обичайното си виолетово и сега, с роклята и перуката си, изглеждаше доста по-величествена, отколкото му се бе видяла по нощница, както го бе посрещнала през нощта, доста по-недостъпна. Внезапно притеснен, той се поклони ниско. Тя се усмихна, доловила стеснението му, и веднага попита:
— Как мина?
Виоланте не успя особено да сдържи нетърпението в гласа си. Докато чакаше Рикардо да се качи по стълбите, тя не бе мислила почти за нищо друго, освен за площада, за следващата надпревара Палио и за броените седмици, които като че ли й оставаха.
Рикардо кимна сякаш в отговор на въпроса й и изрече:
— Тя потвърди, че наистина има заговор.
Виоланте преглътна тежко. После Рикардо се зае да разказва в подробности разговора си с Пиа, включително и факта, че Нело бе отрязал косата й. Херцогинята беше шокирана — не толкова от загрозяването на една красавица, а по-скоро от факта, че един мъж е в състояние толкова да ревнува съпругата си. Тя бе прекарала брака си, дарявана единствено с пренебрежение, и беше сигурна, че ако си бе намерила любовник, Фердинандо щеше да изпита по-скоро облекчение, отколкото ревност. Но тя дори и не си бе помислила за любовник, защото вече бе направила избора си — когато се венча за него, заедно с ръката си му бе дала и сърцето си. За момент се зачуди какво ли е да бъдеш притежавана, охранявана, обожавана така, както тя никога не бе била. Но и като че ли за първи път си даде сметка, че понякога е може би по-добре да бъдеш обикновена жена като нея самата, отколкото красавица. Рикардо пак заговори, прекъсвайки размислите й: