— Тя смята, че баща й участва в заговора в ролята си на приор на града и че участието му ще придаде законност на заговора, възраждайки древния приорат. Запитах я кога и къде се срещат конспираторите, но точно тогава ни прекъснаха. Имам чувството, че тя се опита да ми каже нещо… — Тук той се замисли. — Говорихме няколко минути и после свещеникът се върна. Бяхме изгасили свещите в изповедалнята, за да мога да се скрия. Свещеникът щракна огнивото си и й се извини за мрака, а тя отговори: „Аз виждам в мрака, отче, като Минерва“.
Виоланте се замисли и отсече:
— „Аз виждам в мрака“ е мотото на квартала на Кукумявката!
— Но тя не каза, само че вижда в мрака, а че вижда в мрака като Минерва! Коя е Минерва?
— Минерва е тосканска езическа богиня, която е била изобразявана като кукумявка. — Внезапно усети, че тук се крие някакъв много важен смисъл, но все още не бе в състояние да го схване. — Била е много мъдра и името й означава „памет“. Римляните са я нарекли Минерва. — Минерва. Нещо дърпаше паметта й точно както дете дърпа полите на майка си. Реши да тръгне от друга посока. — Какво правят обикновено кукумявките?
— Летят.
— Но много тихо.
— Виждат всичко наоколо.
— Виждат дори в мрака.
— Така е. И пак сме там, откъдето тръгнахме.
Спогледаха се и се усмихнаха тъжно.
— Може би е искала да каже, че Деветимата винаги се срещат през нощта.
— Тя и без това изрично ми каза, че имат среща тази нощ.
Тук вече Виоланте не успя да сдържи тежката си въздишка.
— Отново се въртим в омагьосан кръг — отбеляза тихо. — Но нека огледаме фактите, за да потърсим някои насоки. Тя е Пиа от рода Толомей, нали? Омъжена за Нело Капримулго.
Той кимна.
— Доста необичайно — да омъжиш дъщеря си извън своята контрада. Но може би в този контекст не е — все пак те изграждат нови съюзи, нали така?
— Такова беше и нейното мнение — кимна мрачно Рикардо, замислен за престъплението, което представляваше всъщност бракът на Пиа.
— Пиа Толомей, от квартала на Кукумявката — продължи да разсъждава на глас херцогинята. — Кръстена на предшественичката си, нали?
— Предполагам — сви рамене Рикардо.
— Чувал ли си за първата Пиа Толомей? — попита любезно тя.
Рикардо не искаше да изглежда невеж в очите на херцогинята — същата, която той бе взел просто за добронамерена, мила женица, но която очевидно се оказваше и със забележителен ум. Вероятно бе прекарала твърде много години в самота в своите дворци и единствената й утеха са били книгите. Очевидно ненапразно Пиа бе изтъкнала, че херцогинята е много образована жена. Нищо чудно да бе изпратила по него закодирано послание, което той не би могъл да разбере, но за което е знаела, че ще бъде ясно за херцогинята. Нещо, свързано с нейната предшественичка, първата Пиа, може би?
— Да, чувал съм — отговори той. — Но не знам историята й. Единственото, което знам, е, че е била трагична фигура в историята.
— Напълно вярно. Пиа от рода Толомей е живяла тук, в Сиена, през тринайсети век. За нея споменава и Данте. — Херцогинята изрече последното име така, сякаш Рикардо бе длъжен да знае кой е Данте. — Била е голяма красавица, затворена от ревнивия си съпруг в кулата на Кастел ди Пиетра в Марема, защото той я подозирал, че си има любовник.
Рикардо усети, че очите на херцогинята се впиват в него, и промърмори:
— И какво станало накрая?
— Съпругът й я убил!
Въпреки горещия ден по тялото на Рикардо плъзна хлад.
— Тогава е много странно, че при подобна история родителите на Пиа са решили да я кръстят по този начин — смотолеви.
— Вярно. Но може би и като предупреждение. Историята има странния навик да се повтаря — отбеляза херцогинята, погледна го косо и разбра, че е напълно права.
— Тя каза нещо за собственото си положение, което ми направи впечатление като много странно — призна си Рикардо.
— Каза: „Ако в близки дни се върнеш горе, душо уморена, отдъхнеш ли, за Пиа си спомни, за мен, която се родих в Сиена!“. — Той може и да не бе имал късмета да бъде образован, но пък имаше отлична памет.