— Казала ти е един цитат — кимна херцогинята и изпъна гръб. — Цитатът е от Данте, от историята на първата Пиа. Поетът се е срещнал с нея в чистилището.
— Тя спомена и това! — светнаха очите на Рикардо. — Каза, че вече била в чистилището! Последното Палио я е освободило от един съпруг, но още на следващия ден била омъжена за брат му — мъж, когото тя ненавижда, мъж, който… — Нямаше сили да продължи.
Виоланте се облегна на перилата на кулата. Замисли се за Пиа, която бе попаднала в капана на социалния си статус така, както и тя самата някога бе попаднала, но без наличието на любов, която да подслади горчивия хап. Виоланте бе обичала Фердинандо и не би напуснала клетката си, дори и вратичката да бе оставена отворена. Рикардо се приближи до нея и също се загледа в града.
— Тя иска да ни помогне — рече тихо.
Тя се обърна към него и присвивайки очи заради слънцето, отбеляза:
— Но ти не искаш да й позволиш, така ли?
— Да. Нело е отрязал косата й само задето ми се усмихна веднъж. А ако тръгне срещу семейството си, ще се сблъска не само с неговия гняв, но и с тежестта на закона!
Виоланте кимна. Според законите на Сиена, стари колкото кулата, в която сега се намираха, ако някой предадеше своята контрада, беше моментално осъждан на смърт.
Херцогинята въздъхна и се загледа отново в своя град, невинен и красив под светлината на деня. Сърцето й се бе изпълнило с опасения. Беше ясно, че този младеж е влюбен в Пиа, и тя едновременно му завиждаше и го съжаляваше. Ала тези негови чувства не само че нямаше да му помогнат, но и щяха да изложат момичето на огромна опасност. Тук пак си спомни за Фердинандо, за това колко много го бе искала, а той нея — колко малко.
Неочаквано погледът й падна върху катедралата. Веднъж Фердинандо й беше казал, че кулите на този дворец, в който се намираше, и куполът на катедралата, са абсолютно равни по височина, което, според него, означавало, че в този град държавата е точно толкова силна, колкото и Църквата. Интересно какво ли би казал този неверник за ситуацията, в която тя сега се намираше?
Катедралата.
Изпъна рязко гръб и свъси чело.
— Катедралата! — Без да осъзнава, изрече думата на глас.
— Какво за нея? — погледна я объркано Рикардо.
— Построена е на мястото на древен храм! Храмът на Минерва! — Двамата се спогледаха.
— Тази нощ, в катедралата! — прошепна с ококорени очи Рикардо. — Ето къде ще се срещнат новите Деветима! Освен това тя е на територията на квартала на Орлите! Но в колко часа?
— Но това се разбира от само себе си! — усмихна се, този път истински, херцогинята. — Девет часа!
Слънцето вече залязваше, когато Рикардо Бруни прекоси Пиаца дел Дуомо. Бе задържал свещеническите си одежди и сега бе нахлупил качулката ниско над главата си. Нарочно приведен, за да скрие височината си, той се надяваше да мине за един от множеството поклонници, които посещаваха Сиена на път за Компостела или Кентърбъри. Огромната катедрала, величествена в своя бял и черен мрамор, изглеждаше направена сякаш от злато и оникс в светлината на заника. Скорците цвърчаха, търсейки останалите от своя вид — черни облаци насред позлатеното небе.
Рикардо си каза, че по това време баща му сигурно вече си реже хляб и салам и си налива чаша вино. Херцогинята също вечеря сама в самотния си дворец, но на дълга полирана маса, докато около нея се въртят стотина мълчаливи прислужници, готови да реагират на всяка нейна прищявка. А Пиа Капримулго от контрада Акуила! Какво ли прави тя? Дали свири на арфа или на цитра? Или може би бродира? Или е принудена да търпи грубите ласки на ужасния си съпруг Нело? Сърцето на Рикардо се сви. Той се гмурна в разтворените порти пред себе си и катедралата го погълна.
Литургията беше приключила и обширната, подобна на паст вътрешност на църквата постепенно притъмняваше, прорязвана само тук-там от пъстрите светли нишки на цветното стъкло, разбиващо светлината на дъга подобно на призма. Там, където падаше светлината, от мрака изплуваха безименни чудеса — фрески на прокълнатите, мозайки на спасените, безценни мощехранителници, приютили отчупените фрагменти на светци. Рикардо бе идвал тук на неделна литургия хиляди пъти, но винаги насред блъскащите се пъстри тълпи. Притиснат между съседите си, насред потта и горещината, той винаги бе възприемал това място като умопомрачително, като божи дом. Оказа се обаче, че през нощта катедралата изглежда огромна, мрачна и отблъскваща. Тази вечер като че ли Бог бе напуснал своя дом и предал управлението му на Дявола. От тази мисъл — а и от студените камъни — го побиха хладни тръпки. Около него се движеха призрачни фигури — свещеникът, икономът на сакристията, старица с метла. Прахолякът от метлата й се вдигна до носа на Рикардо, за да се смеси с тамяна от кадилницата, съвсем скоро клатена между вярващите, изригваща белия си дим на светостта.