Рикардо падна на колене, но устните му не се задвижиха в молитва. Литанията му представляваше една троица от думи, които бяха всъщност все една и съща дума: къде, къде, къде? Катедралата бе огромна, с безброй параклиси, вестиарии и оброчни ниши. Той трябваше да намери място, от което ще може да чува добре разговора на Деветимата, а за тази цел първо трябваше да открие къде ще се срещнат.
Започна да се разхожда бавно под светлината на запалените свещи на богомолците, чиито миниатюрни златни пламъчета сякаш се сливаха в блясъка си. Тръгна през нефа, следвайки извивките на най-великата от всички мозайки — „Вълчицата“. Втренчи се в сивото животно, кърмещо децата си под протритите му обувки, а вълчицата, предадена изумително точно чрез миниатюрните късчета сребро и оловно стъкло, като че ли му отвърна. Погледна го с очите на звяр, който владее града и всичко в него, звяр, който може да разчита на абсолютната и безрезервна лоялност на своите близнаци.
Херцогинята му беше казала, че Минерва е била римска богиня и тази катедрала е била изградена върху римски храм. Но знанията му свършваха дотук и невежеството му започваше да го дразни. Възможно ли е да има някакъв тунел, някакъв път към дълбините на катедралата, където да се намират все още древните камъни на римския храм? Потропа леко с крака върху мозайката и парченцата безценно стъкло му намигнаха многозначително под светлината на свещите. Нямаше никаква кухина, никакво издайническо свързване на плочи, никаква халка за повдигане на тайна врата. Рикардо се нахока мислено за детинщините си. Вълчицата го погледна злобно.
Рикардо се завъртя на пета и се върна нагоре по пътеката към параклиса Киджи — красива ниша, оградена с древни зелени колони и решетка със златен кръст. Щом тайната не се пази от Вълчицата, значи трябва да се върне към Кукумявката — фамилията Киджи беше от контрада Чивета, а този параклис тук бе тяхно дарение. Започна да обикаля изваяния с голямо майсторство параклис. Това бе много вероятно място за срещата, но беше открито към цялата катедрала — една среща на заговорници би изисквала по-скрито пространство. Много добре, обратно към символа на Минерва.
Вече се движеше по-бързо, търсейки кукумявка — някъде, където и да е. В камъните на огромните колони, в стъклото на мозайките, в изрисуваните фрески по стените. И го обземаше все по-голямо разочарование и безсилие. Чу как камбаните над главата му отброяват трите четвърти от часа и разбра, че му остава само четвърт час до отреденото за срещата на заговорниците време. И внезапно всичко това — Деветимата, закодираното послание, Минерва, му се сториха прекалено фантастични, за да бъдат верни. В гърдите му се надигна смях, но точно в мига, в който се канеше да избликне и да го покаже като невеж или лунатик, той усети до ръката си нечие присъствие и се обърна. Беше свещеникът, който не го позна и Рикардо изпита огромно облекчение. Този свещеник беше млад и напорист — сигурно бе дошъл в катедралата през последната година.
Рикардо направи кръстния знак и промърмори благословията на поклонниците:
— Мир вам, отче!
Свещеникът му отвърна по същия начин, кимна и го загледа благо.
— Тук има много чудеса — отбеляза накрая.
Рикардо кимна.
— Видяхте ли параклиса Киджи?
Рикардо се поотпусна. Младият свещеник беше много горд с новата си църква и очевидно държеше да се похвали. Мнимият пилигрим прецени, че подобен ентусиазъм може и да се окаже полезен за него.
— Тук чудесата наистина са много — изрече на глас. — Вярно ли е, че катедралата е построена върху римски храм?
— Така говорят — храмът на Минерва.
Рикардо кимна изпод сянката на качулката.
— Достойно е, когато нашият Бог може да се наложи над боговете на невежите езичници.
Свещеникът кимна тържествено и отбеляза:
— Напълно вярно е, че е обичайна практика да се използва място, където вярващите вече са свикнали да се събират — доколкото знам, наричат го „наемане на преклонение“. В Рим също има една църква на име „Сопра Минерва“, което ще рече „върху Минерва“. При това църквата е папска, на нашия Франческо Тодескини Пиколомини.