Това име определено му звучеше познато, но Рикардо се престори на невеж по въпроса и попита:
— Пиколомини ли?
— Ах, да, вие не сте от Сиена. Преди много години един от фамилията Пиколомини от контрада на Кукумявката се понравил особено много на Ватикана и така станал папа Пий III. Нашата катедрала има честта да съхранява неговата лична библиотека — тук, в северната част на нефа. Библиотеката Пиколомини, така я наричаме.
Библиотеката Пиколомини! Сърцето на Рикардо претупа.
— Възможно ли е да надникна в тази библиотека?
Свещеникът се поколеба и това накара Рикардо да застане нащрек. Още от малък той си имаше нещо, което баща му наричаше сенса сесто — шесто чувство, същото онова чувство, което, според баща му, му помагаше да говори с конете и да ги кара да го разбират. Чувство, което никога не пропускаше да му подскаже кога нещо не е наред.
Когато беше дете, веднъж бе дърпал толкова настойчиво ръкава на баща си, че го бе накарал да се премести от мястото, където стоеше — което беше спасило и двамата от голям камък, откъснал се от горната част на катедралата и паднал секунди по-късно на същото място, където бяха стояли съвсем доскоро. Оттогава насам подобни неща му се бяха случвали много често — обръщаше се точно навреме, за да избегне острието на меч по време на битка, изгасяваше точно навреме малко пламъче в купата сено, с което предотвратяваше пожар, дръпваше дете от пътя на бясна колесница. И винаги, абсолютно винаги, това предупреждение се предшестваше от чувство на гъделичкане в палците му и в основата на врата му, точно там, където завързваше косата си. И сега Рикардо отново почувства това гъделичкане.
И за тази част от секундата той разбра, че свещеникът иска от него да си тръгне, че не иска да му показва библиотеката.
И в този миг всичките му съмнения и колебания се изпариха. Деветимата наистина щяха да се срещнат, при това тази вечер, и срещата им щеше да се състои в Библиотеката Пиколомини. На мястото, принадлежащо на най-важния член на квартала на Кукумявката, живял някога — не кой да е, а цял папа. При това човек, който има връзка и с Минерва.
— Съжалявам, синко, но библиотеката е затворена за посетители — изрече свещеникът, но вече доста по-резервирано от преди. — Има ли нещо друго, което мога да направя за теб, преди да продължиш пътя си?
Рикардо поклати глава, взе си сбогом и се насочи към вратата, уж да излезе. Но в преддверието бързо се огледа и се сви в най-черната сянка на една от колоните, нос до нос с един нарисуван апостол, който го погледна с бадемови очи. Накрая чу как големите врати изскърцват и се затварят и неговият свят потъна в непрогледен мрак. Преброи сто удара на сърцето си и се измъкна тихичко в обширното пространство на нефа. Свещите за починалите продължаваха да горят, осветявайки пътя му към забранената врата на библиотеката. Ръката му трепереше, когато я насочи към бравата — ужасявайки се, че е заключена, ужасявайки се, че е отворена. Но бравата поддаде лесно и той влезе. Тук свещите също бяха запалени и стените го заляха с великолепна поредица от фрески, издигащи се чак до тавана. Навсякъде по тях се виждаше все един и същи човек в аленочервени одежди и шапка — в Сиена, на конклава, в Рим. Франческо Тодескини Пиколомини. Портретите бяха толкова ярки, че му отне известно време, докато осъзнае, че е съвсем сам в тази стая.
Преди да си тръгне, свещеникът беше оставил само осем резбовани стола, подредени в кръг. На Рикардо не му остана време да се чуди защо са само осем — под зоркия поглед на Франческо Тодескини Пиколомини, член на контрада Чивета, кардинал и папа, той се заоглежда неспокойно за място, където би могъл да се скрие. Погледът му падна върху двата големи прозореца в северния край на библиотеката с двата им дебели гоблена, които изолираха стаята от външния свят. Едно движение на ръката би било достатъчно, за да бъде открит, но нямаше друг избор. Скрит зад прашните гоблени, той задиша равномерно, за да укроти ударите на сърцето си. Едва бе успял да си поеме дъх, когато чу камбаната да отброява девет часа и бравата на вратата да проскърцва. Опита се да преброи стъпките на хората, изгуби им бройката, после чу стърженето на осемте стола по пода, промърморени поздрави и накрая настъпи тишина.