Настъпи тишина. Гърлото на Рикардо се сви. Тялото му се вцепени.
— Защото — прозвуча насред тишината гласът на Фаустино, почти шепот, — защото той беше единственият, единственият в този голям град, който се опита да спаси сина ми! Никой друг не му се притече на помощ, дори и от собствената му контрада!
Пак настъпи гробовна тишина, която този път бе нарушена от първия авторитетен глас:
— А Доменико?
Рикардо наостри уши през дебелата материя на гоблена. И баща му ли е в опасност?
— Няма никакво съмнение, че той отбира от коне и веднага ще разпознае качествата на звяра, който ще вкарам в конюшнята му. Но Доменико е Торе. А това изчерпва всичко. Дори и синът му да има нов кон, какво го засяга това? Не знае нищо за плановете ни.
— А следващата стъпка?
— Следва Еднорога. Утре ще предприема съответните действия и на следващото заседание ще ви докладвам — точно след девет дена, в девет часа, в…
— Не го казвай! Дори и тук биха могли да ни подслушват!
Кръвта на Рикардо заби в ушите му.
— Отец Пиетро е подготвил мястото и е опразнил църквата. Той е племенник на братовчед ми, Орел до мозъка на костите. А Нело е отвън и охранява. Никой не би могъл да се опълчи на рапирата му.
— И въпреки всичко трябва да внимаваме. — Пак Салваторе, неуверен и свадлив.
— За какво? За скорците под стряхата ли? Или за момчето зад завесите?
Рикардо едва не излезе от кожата си, когато нечия ръка сграбчи гоблена пред лицето му — виждаше грубите гънки, образувани от невидимата ръка. Притисна всеки сантиметър от тялото си още по-назад, дълбоко в прозореца, докато гръбнакът и ребрата му не станаха едно. Ако зърнеха върховете на ботушите му, с него беше свършено. Но гобленът отново падна надолу. Рикардо успя да си поеме дъх, но едва не глътна езика си, когато през гоблена премина острие и удари камъка зад него, на сантиметри от лявата му ръка. Острието изчезна и потъна в съседния гоблен, пред другия прозорец. Сред присъстващите премина вълна от негодувание, над която се открои един глас — на Салваторе Толомей, бълващ змии и гущери:
— Но какво правиш? Нямаш право да вадиш меч в Божия дом! Да не би да искаш да навлечеш прокоба над начинанието ни?!
— Прав е — обади се нов глас, груб и равен. — Дори не трябва да носиш меч! Не заради Божия дом, той не ме вълнува, а заради договорката ни!
— Имам пълното право да нося меч! — наежи се непознатият глас. — Уникално право! Защото ние сме управителите и сме получили това право благодарение храбростта на нашата контрада при…
— Битката при Монтаперти срещу флорентинците — довърши Фаустино. — Да, знаем. Надул си ни главите с тази история. Но ако ме разбираш какво искам да кажа — многозначителна пауза, — в това начинание трябва да действаме като братя! Затова никакви оръжия в бъдеще!
— И кой го казва, моля ви се! — тросна се непознатият глас. — Нали именно твоята гореща кръв и твоето оръжие върнаха начинанието ни назад! Не, Габи, не се опитвай да ме спреш! — Това очевидно към опитващия се да постигне помирение. — Та нали именно той преби момчето на Рафаело Албани до смърт, а после захвърли трупа му на площада, като животно! Не иска да докосва момчето на Кулата, но изгуби за каузата ни дома на Пантерата — сега те никога повече няма да пожелаят да се присъединят към нас! Нищо чудно да завали и отмъщение към нас, и…
Не успя да каже нищо повече. Рикардо чу бясното изръмжаване на Фаустино, а после:
— Пребил съм сина му ли? Неговият син? Ами моят син? Какво ще кажеш за моя син? Неговата кръв също обагри площада и единствено момчето на Кулата притисна раната, за да се опита да я спре!
Настъпи напрегнато мълчание. Рикардо си представи как Орелът е литнал през стаята и е забил огромните си нокти в гърлото на говорещия преди него. В продължение на няколко секунди единственото, което се чуваше, бе тежкото дишане на Фаустино. И когато новият глас заговори отново, този път бе с по-спокоен, по-умерен тон:
— Салва, нали искаше да се увериш, че няма никой? Е, аз се уверих. А и откога един сиенец се нуждае от Бог? Та ние сме град! Нашият бог е контрадата!
Но Салваторе пак не беше доволен.
— Но това са безценни гоблени! Мои семейни гоблени, донесени от…
— Да, да, донесени са от Рим от твоя знаменит папски пазител на гърнето! — Презрително подмятане.
Опасявайки се, че Салваторе може да се втурне да проверява щетите, Рикардо се сви още повече зад гоблена и усети как по тила му руква пот. В лъча светлина, нахлуваща през дупката, оставена от меча, заиграха златни прашинки. От другата страна на гоблена настъпи напрегната тишина — тишина, която подсказа на Рикардо, че никой няма да се осмели да противоречи на Фаустино Капримулго, когато си спомни какво е сторил на Пантерата.