Салваторе заговори отново, но този път спокойно и тихо, едва сдържащ презрението си:
— Единственото, което искам да кажа, Фаусто, е, да погледнеш първо себе си. Само това.
Рикардо си каза, че с подобно ниво на разбирателство щеше да бъде цяло чудо, ако успееха да стигнат до крайната си цел. Съюзът на Деветимата отсега беше нестабилен, толкова нестабилен, че сигурно имаше някакъв начин, по който можеше да бъде разрушен.
Отново прозвуча възрастният глас — образован, уверен в себе си:
— Добре, господа! Когато се срещнем отново, то това ще бъде… как да се изразя? Да кажем, че ще бъде в Църквата на някогашния и на бъдещия крал. Подходящо определение, не мислиш ли, Фаустино? Би могло спокойно да се отнася до теб и Нело.
— Някогашният и бъдещият крал — повтори Фаустино с глас, натежал от ирония. — Харесва ми! А ти, Ранучо, гарантираш, че ще доведеш при нас и Жирафа, нали? Кварталът на Жирафа държи тайната на жребия за състезанието. Ако не си подсигурим жребия, изходът от състезанието няма да бъде под наш контрол.
Ранучо, значи. Рикардо веднага схвана, че чува гласа на Ранучо Одешалки, капитана на контрада Бруко — Гъсеницата. Гъсениците бяха многовековни съюзници с Жирафа.
— Жирафа ни е сигурен — потвърди Ранучо. — Имам пълно доверие на нашия човек. В работата с магарето той се представи перфектно. Не можа да дойде на срещата ни, защото е от ключово значение никой да не го подозира. Но е непреклонен в убеждението си, че трябва да си върнем града. И не само чрез жребия, а и защото Жирафа е единственият имперски квартал, което ще ни предостави одобрението на древния закон. Така ще разполагаме с трима благородници, един император и приор!
Рикардо моментално си представи как тези думи са повлияли като балсам върху гордостта на Салваторе — приора на Сиена. А после се чу раздвижване, звън на камбани и търкане на стол, когато един от мъжете стана. Беше Фаустино.
— Господа, но преди това ще трябва да си осигурим конете и да започнем тренировките. Ще подготвим и Еднорога, защото всичко зависи от Еднорога. Ранучо, ти се погрижи за Жирафа, те трябва да са готови напълно за жребия. Деветият от Деветимата. До следващата ни среща обаче ще поддържаме фасадата на съперничеството между нас, ще се правим, че все така не се разбираме.
— А Ромул? — попита ученият глас.
— До следващата ни среща той ще се е свързал с мен.
— И ще дойде на събирането ни, така ли? — провикна се нетърпеливо Салваторе.
— Всичко зависи от Жирафа. А сега да си тръгнем поединично. И не забравяйте — през различни врати!
Рикардо чу отдалечаването на множество стъпки, а заедно с тях — и потракването на един меч. Мечът и Фаустино спряха до вратата.
— Фаустино, това твое момче… Не е необходимо да ти казвам, че трябва да спечели! На всяка цена!
— Ще спечели.
Рикардо Бруни се насили да остане там, където си беше, за още четвърт час. В главата му се зареди хаотичен порой от мисли. Значи Нело трябва да спечели Палио дел Асунта през август. А той и останалите осем от Деветимата трябваше да загубят. Дотук всичко бе ясно. Но оставаха много други въпроси без отговори. Кой друг беше в тази стая? Кой носеше забранения меч, с който проби гоблените? Какво общо има с всичко това кварталът на Еднорога? Къде е Църквата на някогашния и бъдещия крал? Как би могъл Жирафа да подсигури тегленето на жребия? И кой или какво е този Ромул?
Когато камбаните отброиха края на поредната четвърт от часа, той изпълзя от скривалището си. Вратата се отвори изпод ръката му и той се спусна като вихър през тъмния кораб на църквата. В мига, в който се озова на безопасно място на площада, краката му омекнаха. Коленете му се строполиха върху все още топлите камъни и в продължение на няколко секунди той остана така, неспособен да се изправи.
Този път устните му наистина започнаха да редят молитва. Съвсем искрена.
Девета глава
Еднорогът
Бащата на Виоланте имаше някога стаичка с всякакви странни вещи в своя дворец в Бавария. В дъждовните следобеди, когато учителят я освобождаваше, тя обичаше да ходи в малката стаичка с ламперията и да разглежда бащината си колекция от чудеса. Предметът, който я привличаше най-често, беше един голям рог, поставен в самостоятелен стъклен шкаф, бял като кост и извит като крак на стол, остър като рапира. Миниатюрното картонче, облегнато на шкафа, казваше, че това е рог на еднорог. Виоланте притискаше възглавничките на малките си пръстчета към стъклото, оставяйки върху него отпечатъци, за които знаеше, че ще ядосат баща й. Но искаше да се приближи колкото е възможно повече до този рог, да го докосне.