Докато растеше, научи, че само девица може да улови някое от тези приказни създания. И макар да не споделяше с никого, непрекъснато търсеше еднорози по време на ежедневните си разходки из гората, обръщаше се бързо с надеждата да хване някое от тези същества неподготвени и неведнъж и дваж бе убедена, че е видяла проблясък на бяло, изчезващо между дърветата. Продължи това свое тайно търсене, дори когато вече беше достатъчно голяма, за да разбира що е това девица. Така и не зърна еднорог, но продължи да го издирва в произведенията на изкуството. Понякога сънуваше, че е хванала такъв и че той отпуска тежката си глава в скута й, в позите, които бе виждала по гоблените и в Книгите на часовете.
Като млада булка, вдъхновена от библиотеката във флорентинския дворец на Фердинандо, тя започна да търси красивите създания по книгите. Веднъж, макар и изпълнена с много свян, прочете на Фердинандо един абзац от спомените на Марко Поло, запленена от факта, че великият пътешественик е виждал еднорог със собствените си очи. Фердинандо се бе изсмял и бе отбелязал:
— Той описва тук носорозите — грозни зверове с рога от Африките. Еднорози не съществуват!
Виоланте бе затворила книгата и я бе оставила така, сякаш пареше.
— Съществуват! — бе изрекла тихо.
Това беше първият път, когато се бе осмелила да му противоречи. Фердинандо се бе приближил и бе повдигнал брадичката й. Тя не смееше да го погледне в красивите очи, за да не види презрението му.
— Е, щом съществуват — бе рекъл, — ти все още можеш, да си хванеш един, моя малка девице!
И после я бе оставил с отпечатък от ръката си върху лицето й, усещайки пълната тежест на думите му. Защото месец след венчавката им тя си бе все така недокосната.
— Някогашният и бъдещият крал — повтори Виоланте. — Някогашният и бъдещият крал.
Разхождаше се между рафтовете на библиотеката си и прокарваше с любов пръсти по гърбовете на книгите. Погледна към петната по ръцете си, а после и към красивите книги с техните ярки като скъпоценни камъни кожени корици, обковани по ъгълчетата със злато. Тя щеше да умре и да изгние, но тези книги щяха да останат във вечността.
Беше започнала да харесва литературата и музиката, след като се бе омъжила за Фердинандо. Бе приела неговите предпочитания като собствени, а когато стана ясно, че в сърцето му няма любов за нея, книгите и музиката й бяха останали единствената утеха. Обитавайки студената зима на пренебрежението на Фердинандо, тя поне бе имала възможността да се радва на компанията и почитта на неговия кръг от приятели, в това число композиторите Скарлати и Вивалди, чиито имена щяха да живеят вечно чрез творбите им. Книгите на Фердинандо бяха нейното наследство — тя ги бе взела всичките в Сиена и бе напълнила библиотеката с тях. Търсеше убежище в тези прекрасни разкази, виждаше се в образите било на трагичната Изолда, било на невярната Гуиневир — все жени, които никога не би могла да бъде, но жени, които някога сигурно са успели да уловят еднорог.
А сега със застаряващите си пръсти търсеше решението на една загадка, която още ехтеше в главата й след разговора с Рикардо — фразата, която той й бе донесъл от катедралата: Някогашният и бъдещият крал. Тя бе пърхала доста време из главата й, напълно неуловима, и накрая се бе загнездила там като гълъбица в гнездото си. Продължи да търси сред книгите.
Рикардо седеше и се дивеше на стаята, в която се бе озовал. Тук имаше много повече книги от всичките, които някога бе виждал през живота си. Бяха се срещнали, както и преди — в кулата, и Рикардо й бе разказал всичко за срещата, на която беше станал свидетел, завършвайки със загадъчното указание за мястото на следващата среща след девет дена — в църквата на някогашния и бъдещия крал. После херцогинята бе привела Рикардо през вътрешната врата, свързваща кулата с двореца. Гретхен, вече с нощната си плитка, се бе присъединила към тях, поздравявайки младежа с леко, но приятелско кимване на глава.