— Гретхен — изрече по едно време херцогинята, — върви да намериш Зебрата. Доведи го, а после и ти самата се върни.
И така, вече ставаха четирима в този крайно непривичен съюз за спасението на града — военен съвет, състоящ се от най-малко войнолюбивите хора, които някой можеше да си представи. Накрая Виоланте свали от лавицата подвързана в зелена кожа книга, дебела и тежка като камък.
— Ето тук! — посочи. — Някогашният и бъдещият крал!
Постави книгата внимателно върху тъмната дървена маса, около която се бяха настанили. Рикардо се опита да разчете буквите, но те не бяха на език, който той познаваше.
— Какво е това? — попита.
— Това е „Смъртта на Артур“ от сър Томас Малъри, английски писател.
— Кой е Артур?
— По-скоро кой е бил. Артур Пендрагон, древен крал на британците.
— И какво общо има той със Сиена?
— Нямам представа, но именно така е бил наричан — „Някогашния и бъдещия крал“.
Докато говореше, Виоланте започна да разлиства шумолящите под пръстите й печатни страници.
— Той бил син на голям тиранин на име Утер Пендрагон. Артур измъкнал легендарния му меч Ескалибур от един камък, макар че никой друг човек не можел да го измъкне. Той бил крал на голям двор, наречен Камелот, където рицарите му се събирали около кръгла маса. Имал красива съпруга на име Гуиневир, която му изневерила с неговия най-велик рицар — Ланселот.
Тук Виоланте погледна предпазливо към Рикардо изпод пясъчните си мигли. Искаше да го предупреди за опасностите, съпътстващи любовта към омъжена жена.
— И в края на живота си върнал своя меч обратно на Господарката на езерото — завърши разказа си тя.
Рикардо поклати глава. Всичко това му изглеждаше пълна глупост. Хвана се за единствения елемент, в който откриваше смисъл:
— В катедралата един от заговорниците носеше меч, макар и намиращ се в църква, и каза, че това било негово право, нещо, свързано с някаква битка.
Виоланте, която седеше срещу него, отбеляза:
— Битката при Монтаперти. Човекът с меча трябва да е от Ока — квартала на Гъската. По време на битката при Монтаперти хората от квартала на Гъската се били толкова храбро срещу флорентинците, че получили правото да носят меч навсякъде и по всяко време. Тогава получили и титлата „управители“ на Сиена. — Иронията на тази титла не й убягна. — Капитанът на Гъските е Орса Ломбарди. Човекът с меча трябва да е бил той.
— Възможно ли е тогава следващата им среща да е в църквата на Гъските? След девет дена? Нали управителят е нещо като крал?
— Ще помислим върху този въпрос — отговори херцогинята, не особено убедена. — Нека първо питаме Зебрата какво знае за онези коне, за които са говорили Деветимата.
Виоланте не си спомняше кога за последен път бе водила истински разговор с мъж. С Конти — главния й съветник, говореше само за сухите държавни дела, а по време на официални вечери водеше единствено любезния разговор, очакван от хората с нейното положение. Но след разговорите си със своя девер Джан Гастоне, водени след като тя се бе омъжила за мъж, който не я обича, и преди той да бе оженен за жена, която не обича, не бе говорила истински с никого. Той я бе водил в Градините Боболи, където двамата бяха разговаряли съвсем искрено за природата на любовта. И днес, за първи път от много време насам, тя бе принудена да мисли, докато говори. Усещането беше приятно. Заспалият й мозък започваше да се събужда.
Вратата се отвори и влезе Гретхен, бутаща пред себе си Зебрата. Детето се прозяваше и почесваше, а косата му стърчеше като на младо жребче. Очевидно е бил измъкнат от нечие сено. Домът на Зебрата бе целият град и всяка вечер спеше в различен обор, така че бе истинско чудо, че Гретхен го бе открила толкова бързо.
— В нашите собствени конюшни, мадам, моля ви се! — отбеляза старицата, стиснала уста.
Зебрата се ухили сънливо.
— Няма значение — кимна Виоланте. — Седни. Искаш ли нещо?
Детето веднага ококори очи и бързо изрече:
— Ще съм доволен и на мляко с хляб, като онова, което ми дадохте онзи ден!
Виоланте кимна към Гретхен, която бързо излезе. Херцогинята се приведе напред в стола си толкова, че корсетът й се впи в тялото й.
— Зебра, кога идва следващият панаир на коне в нашия град? — попита.
— В сряда след две седмици, милейди.
— Твърде късно — отбеляза Рикардо, който крачеше зад гърба на момчето. — Деветимата ще се срещнат само след девет дена… Казаха, че дотогава ще вкарат избраните от тях коне в конюшните си. Както и един за Нело, и един за „момчето от Кулата“, тоест за мен. Доколкото схващам, планът им е да вкарат десет нови коня в града, но тайно. Девет от тях ще бъдат асини.