Това накара Рикардо моментално да си спомни за първия и единствен път, когато беше слизал до ботините — когато бяха носили трупа, с който започна всичко. Но преди да отвори уста, се отвори вратата и на прага й се показа Гретхен с поднос. Зебрата се нахвърли гладно върху храната.
— Има и още едно име — отбеляза Рикардо, след като прислужницата излезе. — Габриеле. Той се опита да убеди Фаустино да ме убие. А когато Орса и Фаустино започнаха да се карат, Орса рече: „Не, Габи, не се опитвай да ме спреш!“.
— Габриеле Дзондадари, капитан на квартала на Вълната — контрада Онда — обади се Зебрата с пълна уста.
— Но защо точно те? — смръщи се херцогинята.
Всички очи се извърнаха към нея.
— Искам да кажа, че те са беден, незначителен квартал — поясни тя.
— Заради морския бряг — отговори Рикардо. — Те пазят бреговете отвъд Марема. Контролират всичко, което влиза и излиза от града, включително конете.
Настъпи мъртвешка тишина, която бе нарушена от херцогинята:
— Добре тогава, да обобщим! Участват контрадите Акуила, Чивета, Ока, Бруко, Онда. Кулата — чрез вас, синьор Бруни, е също техен съюзник, независимо дали го знаят или не. Подозирам, че преди събитията на Палио е била избрана контрадата на Пантерата, но вие, синьор Бруни, сте им предоставили заместител. Освен това се стремят към съюз и с Жирафа. После идва мистериозният Ромул. Всъщност пропуснахме един.
— Кого?
Херцогинята трудно би забравила точно това име.
— Еднорога — рече тя. — Леокорно.
— Ромул и Еднорога бяха посочени като ключ към всичко — спомни си Рикардо, но те нямаха представители на срещата.
— Може би ще говорят на следващата — отбеляза замислено херцогинята — и тогава ще разберем целта им.
— При условие че сме там — изтъкна назидателно Рикардо.
— Първо трябва да разберем къде ще се проведе тази среща.
Когато Пиа беше извикана от Фаустино Капримулго, тя изпита много по-голям страх от онзи, който бе изпитала (възможно ли е да бе само преди седмица?), когато Салваторе я бе извикал на рождения й ден. Широките усмивки на Николета засилваха още повече страха й. Пиа отдавна бе разбрала, че най-голямото щастие за слугинята й е да я види нещастна. Когато бе зърнала за първи път отрязаната коса на Пиа, лицето й определено бе светнало.
Но сега страхът й бе придружен и от известна умора. От венчавката й бяха изминали цели четири дена и макар да папаше с кръв чаршафите си всяка нощ, тя си знаеше, че няма да може да разчита на тази измама още дълго. Впрочем нещо й подсказваше, че не само измамата й пазеше Нело далече от леглото й. В най-необузданите си фантазии си представяше, че той е физически негоден за това, но веднага след това отхвърляше тази своя мечта, спомняйки си какво се бе случило с момичето на Бенедети. Значи е нещо друго. Докато вървеше след туловището на Николета надолу по стълбите, Пиа не можеше да не се запита какво ли още й предстои да преживее.
Когато влезе в салона на свекъра си, изживя приятна изненада. Във въображението си го беше превърнала отдавна в звяр. Но мъжът, който я посрещна, седеше на бюро, бялата му коса беше чиста и подстригана, дрехите му бяха спретнати и изчеткани, тесните му панталони — бели, катарамите — излъскани до блясък. Той дори се усмихна и се надигна почтително от стола си, когато тя влезе. Пиа се огледа. Стаята беше много приятна — покрито с опъната кожа бюро, перата и мастилниците в строен ред най-отпред, листите хартия и свитъците — подредени от двете страни, а върху попивателната — дървен глобус, който да напомня, че и отвъд Сиена съществува свят.
Тя си позволи да се загледа в глобуса. Никога досега не бе виждала тези държави, нито дори нарисуваното синьо море, в което те плуваха. Нейният роден полуостров и Европа се намираха точно в светлината, нахлуваща през прозореца. В тъмните сенки се криеха Африките, Индиите и останалите.
Все едно се намираше в кабинета на цивилизован човек. Единствената аномалия бяха дългите дървени рафтове за книги, където нямаше книги. Нейните собствени книги й липсваха почти толкова, колкото й липсваха и роклите на майка й, защото дори Салваторе знаеше, че един благородник трябва да има библиотека. И тъкмо това издаваше Фаустино. Той не беше благородник. И когато тя погледна над усмивката към извития, подобен на клюн нос и студените жълтеникави очи, го видя такъв, какъвто всъщност бе — звяр, който беше пребил човек до смърт в подземията си. Един дивак, не много по-различен от онези, които живееха в сенчестата част на глобуса, онази, която тя не виждаше.