— Аха, Боли пристигна, браво! Моля да ме извиниш, скъпа!
Разговорът беше приключил.
Докато вървеше след Николета нагоре по стъпалата, усмивката на Пиа беше почти толкова широка, колкото и на слугинята й. Вече започваше да схваща как се играе тази игра.
Рикардо работи безмълвно и добросъвестно с баща си цялата сутрин в очакване на коня, който Фаустино бе решил да му подари. Но нищо не стана. Само пчелите си жужаха лениво над цветята, надничащи от пукнатините между камъните.
Следобедната си сиеста Доменико реши да прекара в къщата, която беше най-доброто убежище в непоносимата жега. Рикардо пък легна на сламата в конюшните, но не успя да се отпусне. Опита се да се самоубеди, че Фаустино е променил намеренията си, че самият той не е разбрал добре какво иска да каже капитанът на Орлите. И че дори и да му подарят кон, то той сигурно ще е катър или кранта, която в никакъв случай няма да застраши победата на Нело.
После двамата с баща му отново се хванаха на работа и продължиха, докато скорците не се запътиха към гнездата си и небето не се изпълни с мрак. И едва тогава чаткането на копита възвести приближаването на кон, воден за поводите от Зебрата. Когато кон и дете приближиха, Рикардо погледна за момент ясните очи на Зебрата и момчето му кимна незабележимо. Конят беше от Фаустино. И беше прекрасен.
Доменико ахна и изпусна пилата си върху камъните на калдъръма. Конят беше фантастично красив, толкова бял, че блясъкът на силните му хълбоци заслепяваше очите. Имаше дълга глава с благороден, горд профил. Челюстта му беше дълбока, ушите — малки, но очите му бяха огромни и изразителни, а ноздрите — издути. Вратът му беше здрав и вирнат високо над ниските, мускулести и широки рамена. Конят стоеше абсолютно неподвижно. Само високо поставената опашка се въртеше леко, галейки слепоочията на Зебрата — и това беше единственият знак, че не е мраморна статуя.
Доменико подсвирна ниско и продължително и приближи коня, прокарвайки ръка по елегантните му крака и проверявайки подковите една по една.
— Чисто нов — отсече. — По-добре и аз не бих могъл да го подкова. — Тупна приятелски коня по задницата, но той изобщо не помръдна. — И какъв красавец само!
— Никога не съм виждал по-красиво бяло от това — отбеляза Рикардо.
— По-красиво сиво! — поправи го баща му. — Погледни внимателно краката и копитата му. Сивата козина се забелязва. Роден е сив. Впрочем… — Приближи се предпазливо странично на коня и опипа внимателно левия бут на задницата му. Жребецът изобщо не помръдна. Доменико откри каквото търсеше и се дръпна удивено назад.
— Какво има? — запита озадачено Рикардо.
— Опипай го! — кимна баща му.
Рикардо се приближи към коня, говорейки му нежно, и животното го погледна спокойно с огромните си очи. Той прокара внимателно пръсти по издутите мускули на задницата и меката козина. Пръстите му уловиха малък белег — чертичка, която завиваше и се превръщаше в друга чертичка.
— Но това е „л“! — извърна се Рикардо към баща си с широко отворени очи.
— Какво? — обади се неразбиращо Зебрата, местещ поглед от единия мъж към другия. — Какво означава това?
— Той е липицанер! — ахна благоговейно ковачът.
Рикардо, който си спомняше отлично всички истории, които баща му някога му бе разказвал наместо приказки, поясни:
— Той е от Испанската школа по езда. Развъждат ги в Липица, в земите на Хабсбургите. Рядка и невероятна порода. Само за царски особи и благородници. Раждат се черни, но постепенно стават бели. — Изричайки това, той не можа да не направи връзката със знамето на Сиена. — И ги жигосват с едно „л“ на лявата част на задницата.
— Може ли да пипна? — попита детето.
Рикардо го вдигна, усещайки топлината и тежестта на тялото му, докато малките пръстчета с изгризани нокти заопипваха дамгата. Зад тях Доменико плесна развълнувано с ръце и се провикна:
— Боже господи, никога не съм докосвал подобен кон, не и откакто подковах коня на херцог Козимо през 1703 година! Но даже неговият кон беше неаполитански, а не липициански! Исусе Христе! И такъв кон да се появи в моите конюшни! Но пък подковите му са нови, а гърбът му е сресан като коприна. Защо си ми го довел, Зебра? Чий е този кон?
Рикардо стисна лекичко детето, докато го връщаше на земята. „Всичко е наред — означаваше това стискане. — Можеш да му кажеш.“