— Този кон е на Рикардо! — отговори гордо момчето. — Дар от Фаустино Капримулго за помощта, която оказа на умиращия му син!
Ковачът се ококори от изумление. После поклати глава и отбеляза:
— Е, синко, очевидно вече си имаш могъщ приятел! Подобен кон се среща толкова често, колкото можеш да видиш и зъби при кокошките, а и не е никак евтин. Ти да си собственик на липицанер! Моят син, собственик на липицанер!
Не ставаше много ясно с кой от двамата се гордее повече — с коня или сина си, но потупа едновременно и двамата по раменете, смеейки се щастливо.
Рикардо се загледа в благородното създание, стоящо напълно неподвижно, и не можа да не се зарази от радостта на баща си. Но едновременно с това му прилоша, защото знаеше, че с този подарък на него му се възлагаше някаква важна роля в големия план. От друга страна, беше объркан. Този принц сред конете изобщо не приличаше на асино, на кранта — приличаше на истински бегач. Жребецът имаше широки гърди, широка задница и мускулести рамене. Краката бяха мускулести и силни, с широки стави и ясно очертани сухожилия. Копитата бяха дребни, но здрави, новите му подкови блестяха върху калдъръма. Рикардо не бе в състояние да проумее какво точно цели Фаустино, подарявайки му толкова качествен кон, но паралелно с това не можеше да сдържи и детинската радост, надигаща се в гърдите му. Никога досега не бе имал собствен кон, а ето че сега това животно, красиво като луната, беше изцяло негово. И той се усмихна широко.
Конят бе пристигнал на всичко отгоре обязден с красиво кожено седло и стремена, които звъняха и проблясваха.
— Така! — кимна възторжено Доменико. — Ще ти помогна да се качиш. Можем да го заведем и в конюшните, но ми изглежда достатъчно стабилен и не мисля, че ще помръдне, дори да го яхнеш неподготвен. Трябва веднага да отидеш при Фаустино и да му благодариш!
— Ти сериозно ли?
— Разбира се. Не чу ли, като ти казах, че той е могъща личност? Ти си му направил услуга, той ти благодари с този невероятен кон, а сега ти трябва да отидеш и да му благодариш. Такъв е редът на нещата. Защо се колебаеш?
За съжаление Рикардо не можеше да обясни на баща си причината за своята неохота. От друга страна, си даваше сметка, че да отиде там, би било най-естествената реакция в случая.
— Освен това не забравяй, че моят занаят зависи от всички квартали на града, така че не можем да си позволим да обидим нито него, нито неговия квартал!
Внезапно Рикардо осъзна, че така получава разрешение да види отново Пиа. Стъпи в сключените длани на баща си, скочи на гърба на коня и хвана юздите. Миг по-късно обаче се озова върху калдъръма, силно замаян, чудещ се как се е оказал там. Пробва пак, като този път Зебрата държеше повода, а баща му — хамута. Справи се малко по-добре — остана на гърба на коня близо три удара на сърцето, преди животното да отметне назад глава и твърдият му череп почти да смачка брадичката на Рикардо. Отново на земята, младежът усети металния вкус на кръв в устата си. Беше прехапал език. Погледна обезсърчено коня и можеше да се закълне, че той му отвърна със закачливо пламъче в очите. Но нито се въртеше, нито се дърпаше от ръцете им, нито пък се вдигаше на задни крака. Оставен на мира, липицанерът си стоеше напълно неподвижно. Просто отказваше да изтърпи ездач на гърба си.
Рикардо пробва да го яхне десетина пъти, Доменико — три. На Зебрата не му беше позволено да опитва. Накрая тримата мъже — младият, старият и момчето, застанаха в полукръг около красивото, неразгадаемо животно. Ковачът се разсмя, но на неговия син му беше доста трудно да види смешното в тази ситуация. Не би могъл да спечели състезанието с кон, който не можеше дори да яхне.
Накрая пробва и метода, който никога досега не го бе предавал — застана пред коня, пое тежката му бяла глава в ръцете си и започна да му шепти, държейки ръце от двете страни на очите му, като наочници, както бе правил стотици пъти преди. Докато му говореше, забеляза точно в центъра на главата му зараснала рана във формата на звезда. Жребецът слушаше спокойно думите му и дори пръхтеше от задоволство. След това Рикардо опита пак да го яхне. Зебрата и ковачът наблюдаваха сцената със затаен дъх. И видяха как Рикардо полита елегантно над главите им и пада директно на земята.
Доменико потърка едва наболата си бяла брада и изпод пръстите му се чу стържещ звук.
— Е, Кардо — отбеляза, — очевидно ще ти трябва повече време с този красавец. Сега най-добре върви до Орела пеша, докато не е паднала нощта. — Цъкна два пъти с език и хвана поводите на коня. — А аз ще настаня този непохватен приятел.