За днес победен, Рикардо се загледа след красивия кон, който мина през вратата и изчезна в мрака. Можеше да се закълне, че животното го погледна през рамо и изпръхтя закачливо. Получил урока си, той хвана смирено ръчичката на Зебрата и се изпълни с неочаквано спокойствие, когато малките му пръстчета се сключиха около неговите.
Двамата се насочиха дружно към квартала на Орлите и когато пред очите им изникна дворецът на Фаустино, Рикардо остави Зебрата под закрилата на мрака, а самият той беше въведен в големия салон на горния етаж.
Пиа не можеше да повярва, когато зърна отражението си в огледалото, което й поднесе Николета. Прислужницата бе посветила толкова време на разкрасяването й, че камбаните вече бяха ударили четири пъти. Роклята, която Фаустино й беше купил, бе ушита от плат със златни нишки. Корсетът пък беше толкова твърд от филиграна, че предостави на Николета предостатъчно възможности да измъчва господарката си, като драска кожата й. Задушаващият позлатен колан на корема даде допълнителен шанс на прислужницата да й причини болка, стягайки връзките толкова силно, че лицето на Пиа се зачерви.
След това Николета хвана срязаната й коса със сребърна мрежичка и изрисува клепачите й със златна боя, бодейки до насълзяване очите й. Накрая започна да слага на врата й златни вериги, като ту я задушаваше, ту прищипваше врата й отзад. Не спря, докато не докара веригите до сто и не покри напълно с тях монетата на Клеопатра. Но нито едно от униженията, на което я подлагаше тази груба слугиня, не бе в състояние да отнеме от силата на древната царица.
Защото, когато се погледна в огледалото, Пиа разбра, че никога досега не бе изглеждала по-съблазнително. Знаеше, че я подготвят за нещо, и докато слизаше надолу, си взе назаем част от мощта на нейната далечна предшественица. Единствено мисълта, че тази вечер — вечерта на златната рокля — би могла да бъде нощта, в която Нело ще поиска да си вземе своето, помрачаваше донякъде настроението й.
Трапезарията изглеждаше различно, когато не беше украсена за пиршество. Там седяха само две фигури, в двата края на дългата маса. Тя зае мястото си точно между тях. Храната се оказа простичка — обикновена вечеря от охлюви, каша и вино, на чийто фон тоалетът й изглеждаше още по-необикновен. Пиа се хранеше мълчаливо, докато двамата мъже разговаряха, без да й обръщат никакво внимание. Беше сигурна, че бе накипрена и натъкмена като част от някакъв тайнствен замисъл, но нито един от мъжете не я забелязваше. От предишната любезност на Фаустино нямаше и следа. Едва когато двамата мъже надигнаха своята марсала в края на вечерята, играта се изясни.
— Синьор Бруни! — обяви един прислужник.
И той беше в стаята.
Всичко стана толкова бързо и толкова неочаквано, че Пиа едва не се задави с виното си и усети топлината му чак в гърдите и главата си. Седнал начело на масата, Фаустино поздрави синьор Бруни с хищническата си усмивка. Конникът я зърна и зяпна, но вниманието й беше привлечено по-скоро от неговата реакция спрямо Нело.
През последните няколко дена Пиа се бе научила да държи ушите си отворени, а устата — затворена. Изостреният й невероятен интелект й помагаше да запълва бързо празнините в информацията. Сега тя видя как синьор Бруни се заковава пред съпруга й и пребледнява, но после с облекчение забеляза как гостът се овладява. Съвсем естествена реакция — той бе зърнал за първи път Нело с гарвановочерна коса, боядисана от собствените й ръце. Може би с бледата си кожа и розовите очи, които нито едно аптекарско изкуство не бе в състояние да скрие, той приличаше много на мъртвия Виченцо, докато кръвта му изтичаше върху пясъка на пистата по време на Палио.
При появата на конника Нело пак се изпълни с отрова и негодувание. Пиа отново застана нащрек — но защо съпругът й се страхува толкова много от този човек и защо го ненавижда? Възможно ли е да съзира в него призрака на брат си, също като него тъмен, висок и популярен мъж? Възможно ли е все още да се чувства заплашен от призрака на Виченцо? Пиа обърна гръб на съпруга си и проследи синьор Бруни как прави лек поклон пред Фаустино с една особена, небрежна елегантност, която не можеше да бъде нищо друго, освен вродена.
— Синьор, безкрайно съм ви благодарен за повече от великодушния подарък!
Фаустино махна с ръка почти свенливо и отбеляза: