— Хубаво, хубаво. Е, язди ли го вече?
— Ами… ще се наложи да се опознаем по-добре.
Полумесецът от белите зъби на Фаустино проблесна в сумрака на стаята и той изрече:
— В такъв случай ти пожелавам да му се радваш! Той не е никак лош кон! — И усмивката му стана още по-широка, като че ли му се надсмиваше.
И тъй като господарят на къщата очевидно не беше предразположен към продължаване на разговора, синьор Бруни се поклони отново, обърна се и без да поглежда към Пиа, тръгна към вратата.
Пиа бе крайно озадачена. Значи свекърът й бе подарил на синьор Бруни кон? Да не би да е някой от онези, които тя бе зърнала да влизат в двора им? Ако е така, кой ли му е дал — черния или белия? И да не би този кон да е благодарствен отговор за помощта, която бе оказал на Виченцо? Ръката на госта вече беше върху бравата на вратата, когато Фаустино го повика и рече:
— Измислил съм му име.
Конникът го погледна объркано.
— На коня, скъпи ми приятелю! Нарекох го Леокорно — Еднорога. Заради цвета му, естествено. Но освен това той има белег на челото си, който много прилича на отрязан рог.
Пиа усети някаква шега, която не й беше известна.
— Но, разбира се, конят вече е твой — махна с ръка Фаустино, — така че можеш да го наречеш както желаеш!
— О, не! — Синьор Бруни очевидно не искаше да обиди човека, който му беше направил такъв щедър подарък. — Името е прекрасно, ще го запазя. И отново ви благодаря!
Фаустино го изгледа с присвити очи, сякаш се опитваше да вземе някакво решение. Накрая отсече:
— Ако държиш да ми благодариш, има още едно нещо, което можеш да направиш за мен!
Пиа зачака вцепенена — нямаше никакво съмнение, че вече щеше да чуе истинската причина, поради която я бяха натруфили и натъкмили.
— Както вероятно си спомняш, по време на сватбеното пиршество се пошегувахме, че можеш да научиш моята снаха да язди.
Синьор Бруни погледна към Пиа, а тя автоматично сведе очи, засрамена от този театър, който се разиграваше без нейното съгласие.
— Е, оказва се, че тя няма нищо против да се научи — продължи небрежно Фаустино. — Двамата с баща й сме на мнение, че е съвсем подобаващо за една дама от Сиена да се научи да борави с коне и да язди. Затова бих искал ти да станеш неин учител. По час-два на ден, само до игрите Палио. Дотогава синът ми ще бъде доста зает с подготовката си.
Синьор Бруни погледна към Нело, който също сведе розовите си очи под новия си черен бретон.
— Ще ти плащам, разбира се — допълни Фаустино.
На Пиа вече всичко й се изясни — беше накипрена така, че да съблазни конника, да не му даде шанс да откаже. Той изглеждаше крайно притеснен и тя се почувства унизена от арогантността на свекъра си. Той беше като Пиндар за Кресида и сега бузите й пламнаха.
— Разбира се — запелтечи синьор Бруни. — За мен ще бъде чест. Но само…
— Да?
Конникът изправи гръб и изрече бързо:
— Но само ако съпругът й, синьор Нело, позволи!
Пиа за пореден път се удиви на благоприличието и почтеността на този човек. Чувствата, които това заключение събуди у нея, я стоплиха не по-малко от виното. Само с едно изречение той я бе превърнал от лека жена обратно в съпруга, бе поставил всичко на съвсем открити основи, искайки позволението на съпруга й.
Нело се надигна от стола си и се насочи към синьор Бруни. Пиа стисна ръце в юмруци под масата. Сега той би могъл да развали всичко. Да провали шансовете й да се научи да язди, да провали шансовете й да помогне на синьор Бруни и на херцогинята, да провали шансовете й да има отдавна мечтаната почтена компания — човек, различен от Нело и Николета. Пиа се приготви смело да чуе отговора, за който нямаше никаква представа какъв ще бъде — нищо, че Нело беше покорен син и надали би посмял да противоречи на баща си. Беше приятно за разнообразие да го погледа с презрение вместо със страх.
Нело се приближи до синьор Бруни и разликата във височината им, която тя забеляза, я избави от страховете, че съпругът й може да удари госта. Двамата мъже бяха толкова близо един до друг, че й се наложи да наостри слух, за да чуе думите на Нело.
— Имаш позволението ми — рече той. — В момента имам по-важни грижи.
Омразата, която бликаше от странните му очи, противоречеше напълно на думите му. После болезнено бялата му ръка сграбчи здраво яката на синьор Бруни и той просъска: