— Но не смей да слагаш моята съпруга на твоя кон!
— Нело! — изръмжа заплашително Фаустино, но Нело вече беше излязъл. След малко всички чуха стъпките му надолу по стълбите. Когато Пиа се обърна отново към свекъра си, той бе поставил отново светската си маска и от гнева към сина му нямаше и следа. После се усмихна — с онази вече добре позната на Пиа усмивка, която не стигаше до очите му. — Така! — отсече, премествайки поглед от единия към другия. — Виждате ли? Всичко е уредено. Значи утре, тук, в нашия двор, в… колко? Да кажем девет часа?
И когато Рикардо се поклони и излезе, тя вече беше сигурна. Фаустино наистина беше сводник. Тя трябваше да разсейва синьор Бруни, да не му позволява да тренира за състезанието. Тя беше като дрънкулка, която трябваше да се поклаща пред очите му, накипрена и изрисувана като уличница в златни одежди. Фаустино беше забелязал, че конникът се беше влюбил в нея — още на сватбеното пиршество. Затова бе решил да запълни времето му с Пиа, за да не може да се подготви за Палио. Този план щеше да позволи на Нело пък да тренира на воля. Междувременно уроците щяха да подхранват омразата на Нело към синьор Бруни, докато не стигне до такива дълбини, че да го накара да извърши и немислимото, за да го победи на конната надпревара.
В първия удобен момент Пиа се измъкна от стаята с колкото й бе възможно по-голямо достойнство, стараейки се да не показва гнева си. Тя, вече омъжена жена, беше предложена на този учител по езда. Ала дори и гневът й не бе в състояние да потуши топлината, която усещаше в сърцето си и която нямаше нищо общо с виното — онова дребно въгленче на задоволството, че някой все още я смята за привлекателна.
Веднъж озовала се в стаята си, тя изпита странно безсилие. Тъкмо се канеше да прилегне на леглото си — слава богу, отново сама, — когато забеляза, че вратите на гардероба й леко зеят. Имаше известен шанс да… Тя отвори гардероба си и пред очите й се разкри чудо.
Фаустино бе удържал на думата си и въпреки множеството му пороци тя не можа да не му благодари мислено. Прокара ръка по роклите. Ето ги тук всичките — яркочервената, жълтата, зелената, роклята за езда от мека кожа в телесен цвят с поли, разделени на две. Влезе в гардероба и зарови лице в тях, опивайки се от тъканите и аромата им. Ако можеше, щеше да остане да спи тук.
Майка й бе отново с нея.
— Тя там ли беше?
Въпросът на Зебрата, изречен от дълбините на сенките, стресна силно Рикардо, докато напускаше дома на Акуила.
Той постави пръст на устните си и поклати глава. Приклекна така, че очите му се озоваха на едно ниво с тези на момчето, и прошепна:
— Зебра, познаваш ли някого в кухните на Орела?
— Разбира се! Катерина, главната готвачка!
— Върви при нея да си изпросиш храна и междувременно разбери кога Нело заминава за замъка на Орлите в Марема!
Зебрата веднага изчезна през портите. Докато го чакаше, Рикардо се замисли за новия си кон — Леокорно. Еднорогът, както го беше кръстил Фаустино заради ярката му белота и белега на челото.
Не след дълго Зебрата се върна с кексче в ръка и усмивка на уста.
— Онзи заминава за Кастел ди Пиетра утре, рано сутринта, за да започне обучението си. С новия си кон! — При тези думи момчето кимна многозначително по посока на конюшните.
— Новият кон ли? — изгледа го Рикардо. — Хайде, ела да го видим!
Зебрата се ококори, но без повече въпроси поведе Рикардо към вътрешния двор, през една очевидно добре позната вратичка в стената на галерията. Минаха тихо по калдъръма и отвориха малката врата на конюшните на Орлите. Рикардо забеляза прясната слама и блестящите такъми, новите дървени греди и не можа да не ги сравни със скромното работно място на баща си. В аплика на стената гореше маслена лампа. Рикардо я свали и тръгна навътре, поглъщайки с пълни гърди познатия мирис на коне и слама. В сенките пред очите му блесна черен гръб и той се насочи към новия кон на Нело — огромен звяр, чисто черен, с широки рамене, риещ неспокойно и пръхтящ от едва сдържана мощ. За себе си Рикардо не се тревожеше — вече бе започнал познатия поток от успокоителни думи към коня, — но дръпна бързо Зебрата към главата му. Ако това наистина беше състезателен кон, той със сигурност би бил доста темпераментен, а конникът не искаше момчето да получи някое копито в челото. Конят изви очи към Рикардо, показвайки му бялото им, започна да пръхти и да клати глава. Рикардо прокара ръка по краката му.