— Познаваш ли го? — прошепна Зебрата.
— Не, не ми е познат — промърмори Рикардо. — Но очевидно е силен приятел и напълно готов да бяга. Но не е много красив.
Зебрата почеса брадичка по начин, който бе видял у възрастните мъже, и отбеляза:
— Състезание с красота не се печели! — Сиенска поговорка, стара колкото света и напълно вярна.
— Напълно вярно! — усмихна се Рикардо. Но после леко се смръщи и подвикна тихичко: — Зебра!
— Какво?
— Козината му е доста груба. Нуждае се от сресване. Има вид на болен! Усещаш ли миризмата? — Рикардо подуши въздуха и Зебрата последва примера му. Въпреки миризмата на слама и коне във въздуха се долавяше и някакъв друг, необичаен, химичен мирис, като в аптека.
— Сигурно му дават някакви лекарства.
— Да, но… Има нещо… не мога да разбера какво…
Отново погледна към коня. Нещо го притесняваше. Много би искал да види този неспокоен кон как бяга, защото това беше най-сигурната проверка, но Нело щеше да тренира в Марема, далече от погледите на Сиена.
— Зебра — прошепна Рикардо, внезапно озарен от една идея, — какво ще кажеш за една нощ в гнездото на Орела, а? Навит ли си?
Зебрата сви рамене и отбеляза:
— Сламена постеля като всички други. Пък и тук ме познават добре.
Рикардо погледна детето — към рошавата му кестенява коса и ясните зелени очи, и веселите лунички около чипото носле. Прилив на обич към момчето изпълни гърдите му, но и известни опасения дали изобщо трябва да го оставя тук.
— Сигурен ли си? — попита.
Детето кимна. Очите му вече се затваряха.
Нормално — минаваше полунощ. Нека да поспи.
— Добре тогава. Остани тук, наспи се, а на сутринта им предложи да им помогнеш с коня. Искам да знам как се движи с Нело на гърба си!
— А ти?
— Утре сутрин отново съм тук! — изрече щастливо. — Ще уча Пиа да язди!
Умората на Зебрата бе голяма, но не достатъчно, за да притъпи природната му интелигентност. Той погледна многозначително Рикардо изпод вежди. Това като че ли отрезви младежа. И докато минаваше тихо през вътрешния двор, той си каза, че щом и едно дете е в състояние да разгадае толкова лесно чувствата му, за него ще бъде по-добре да се научи да ги прикрива по-успешно.
Пиа зърна синьор Бруни от прозореца си — въведе един бял кон в двора на двореца на Орлите точно преди камбаните да ударят девет часа.
Ако не беше толкова притеснена, сигурно щеше да се запита защо конникът не язди красивия си подарък. Но докато Николета подреждаше косата й с обичайните си подръпвания и пощипвания, Пиа бе заета да приглажда одеждите си. Костюмът за езда на майка й й прилягаше така, сякаш бе ушит специално за нея — меката, гъвкава, бродирана бежова кожа обгръщаше талията й и оттам се издуваше в пищна пола, разделена на две, предназначена да се разтваря върху гърба на коня. Чувстваше се странно от това, че сега беше същият размер, какъвто е била майка й, когато е починала. Окриляше я единствено мисълта, че майка й също е можела да язди и че сега тя щеше да усвоява умението, с което майка й очевидно много е обичала да си прекарва времето — както показваха ожулванията и петната по странната дреха.
Докато оправяше дрехите си, Пиа забеляза, че долу, на двора, синьор Бруни прави същото. Той опъваше надолу жакета си, подръпваше нагоре ботушите си за езда и оправяше коприненото шалче на врата си, боядисано в бургундовочервено и синьо — цветовете на Кулата. И докато той приглаждаше тъмните къдрици под кадифената панделка, придържаща вързаната му на тила коса, Пиа се улови, че красотата му я залива, макар същевременно тя упорито да й се съпротивляваше. Този човек беше тук, за да я научи да язди. Тя искаше неговите умения и нищо повече.
Външният вид на синьор Бруни не бе убягнал и от погледа на Николета. Докато я оправяше, тя не спираше да бърбори:
— В името на сан Бернардино, този коняр изглежда много добре! Нищо чудно, че господарят… — Тук прислужницата млъкна, прехапвайки благоразумно езика си. — Както и да е. Готови сме. Хайде, да ви няма!
Пиа тръгна към вратата, но после се обърна изненадано:
— Ти няма ли да дойдеш?
Николета поклати глава и с треперещи устни изрече:
— Господарят заръча да ви оставя да се оправяте сама. — После вдигна брадичка и допълни: — От мен имат нужда в къщата! — Утеши се, като намести елегантната триъгълна шапчица с перо върху нежната глава на Пиа твърде грубо.