Докато слизаше сама по стълбите, Пиа усети, че настроението й се вдига. Но едновременно с това застана нащрек.
Да не би Фаустино да си мислеше, че след като я остави без придружител, тя ще опетни честта на сина му? Както заради собствената си чест, така и заради шпионите на свекъра си тя вече бе взела решение, че ще се отнася към синьор Бруни любезно, но така, както изискваше благоприличието.
Когато излезе в сенчестия двор, тя поздрави хладно синьор Бруни.
— Синьора Капримулго! — поклони се дълбоко той.
— Синьор Бруни — кимна тя, все още не свикнала с името му.
— Моля ви, синьора, наричайте ме Рикардо!
Думите му бяха изречени безкрайно почтително, но тя си имаше свои причини да предпочита фамилията му — заради реката Бруни от легендите, реката, над която се простира мостът Пиа.
Забеляза, че погледът му се плъзга одобрително по костюма й за езда — малко старомоден, но щеше да свърши работа. В сенките стоеше послушно красив бял кон, а до него — дребната пъстра кобила, изведена за нея. Това трябва да беше един от конете, които онзи пират — как му беше името, Боли? — бе довел вчера в двора им заедно с неговия черен двойник. Очевидно това беше и конят, за който говореха снощи Фаустино и конникът, същият, за който Нело бе казал, че тя не трябва да язди.
Прозорците, надвиснали над големия вътрешен двор, като че ли ги наблюдаваха със стъклените си очи. Учителят й не се усмихваше, тя — също. Тя забеляза, че той също си дава сметка за невидимите очи, които ги следяха отвсякъде. И той очевидно също бе стигнал до извода, че времето, което щяха да прекарват заедно, е опасно и за двамата, поради което бе наложил известна дистанция. В църквата на Орлите, защитени от решетката в изповедалнята, двамата бяха разговаряли свободно. Но сега, след като се налагаше ежедневно да се виждат, познанството им трябваше да започне отначало, от друг ъгъл. Пиа бе решила, че трябва да демонстрира поведението, което се очакваше от ранга й. Синьор Бруни бе неин учител по езда и син на ковач. Ала подчинявайки всичките си инстинкти на строгостта на класовите разделения, тя щеше да бъде принудена да крие и изгарящото я любопитство относно мистериозния бял кон, херцогинята и заговора на Деветимата. От друга страна, това нямаше да й бъде особено трудно — и без това бе отдавна научена да крие чувствата си.
— Споменахте, че никога не сте яздили, синьора — започна синьор Бруни, очевидно самозабравил се в любопитството си. — Защо не сте се научили?
— В Сиена ездата е предимно мъжка територия — отговори сковано тя. Не подобаваше на положението му да я разпитва. — Не сте ли забелязали?
Синьор Бруни сви рамене, но по начин, по който даже това небрежно движение изглеждаше елегантно. После рече:
— В семейството ми няма жени. Не познавам майка си. Вкъщи сме само баща ми и аз.
Студенината на Пиа се стопи. Значи, също като нея, и той бе израснал без майка.
— Майка ми имаше много умения.
— Язди ли?
— Преди да почине — да. Но аз не я помня. — Замълча — точно толкова, колкото да му даде време да осъзнае, че те имат едно общо нещо — израснали са без майка. А след това допълни:
— Тази рокля, с която сега съм облечена, е нейна.
— Значи ездата е в кръвта ви. Сигурен съм, че тя ще ви помага и направлява! — възкликна съвсем искрено той и се усмихна. Дори и да беше репетирал това изречение цяла вечност, пак не би измислил да каже нещо по-мило и по-успокояващо на Пиа.
Пиа погледна крадешком към прозорците. И въпреки че на пръв поглед като че ли никой не ги следеше, тя предпочете засега да се придържа към вече избраната линия на поведение. Разговорите за Деветимата и за херцогинята трябваше да почакат, но не можеше да се сдържи да не говори. Отшелничеството й, нещастието й и страхът й се оказаха по-силни от намеренията и възпитанието й. Защото за първи път през живота си имаше до себе си толкова отзивчив слушател.
— Така и не ми позволиха да яздя. В случаите, когато не ходех пеша, съм прекарала живота си в карета, носилка или стол — отбеляза тя и го погледна изпод вежди. — Може би не разбирате, но аз съм единствената наследница на рода Толомей. Майка ми е починала при раждането ми и затова баща ми ме третираше като чуплив предмет. — Горчивината в гласа й беше осезаема. — Аз бях неговата най-добра брачна инвестиция и той полагаше големи усилия да не пострадам.
— А сега? — попита той като човек, който вече знае отговора. Зелените му очи излъчваха доброта.