— Сега вече няма значение. Омъжиха ме. Сделката е сключена, договорите са подписани. Сега вече на всички им е все едно дали ще страдам или не.
Вече бяха стигнали до конете си. Припомняйки си предупреждението на Нело, Пиа не протегна ръка към белия жребец, а потупа нежно кобилката по пъстрия врат.
— Май не ви е страх от конете, а? — отбеляза със задоволство той.
Припомняйки си последното Палио, когато бе хванала поводите на Берио и му бе позволила да й гризе ухото, Пиа поклати глава.
— И наистина искате да се научите да яздите? Тези уроци не са против волята ви?
— О, разбира се, че искам! — блеснаха очите на Пиа. — Даже много! — Приведе се към него толкова, колкото позволяваше приличието, и прошепна: — Синьор Бруни, трябва да се науча да яздя бързо и надалече!
И погледна право в дълбините на очите му — очи, зелени като маслини, които я погледнаха с разбиране.
— Много добре! — кимна отривисто той. — Да започваме тогава!
И поведе малката кобилка към средата на двора, към слънцето. Темпераментното животно тръскаше енергично грива и стремената на седлото подрънкваха. Пиа с интерес забеляза как синьор Бруни заговори спокойно в кадифеното й ухо. После укроти кобилката с тяло и ръце и се обърна към Пиа, огледа я отгоре до долу и попита:
— Готова ли сте?
Приведе се, сключи ръце в готовност и започна да обяснява:
— Поставете левия си крак в стремето, но само пръстите на крака, точно така! — Пиа изпълни указанията му. — После сложете другия си крак в ръцете ми. След това се повдигнете два пъти и подскочете. Направете засилване, засилване, подскачане. И мятате другия крак през седлото. Точно така! Браво!
Пиа вече седеше върху кобилката и се стараеше да свикне с усещането на седлото под себе си. Започна да поставя другия си крак в другото стреме, което не се оказа никак лесна работа, защото металната скоба отказваше да седи на едно място — и едва не падна. Несигурността на позицията й и разстоянието между нея и земята я изненадаха. Беше сигурна, че ако животното направи и една крачка, тя ще падне. Кобилката премести тежестта си и Пиа се залюля, сграбчвайки бялата му грива с двете си ръце.
— Не се притеснявайте! — изрече той с усмивка в гласа. — Пуснете гривата!
— Тогава как да се задържа?
— С колене.
Пиа стисна кобилката с крака и усети, че става по-стабилна. Опита се да изпъне гръб. Да, вече беше по-добре. Синьор Бруни вдигна висящите юзди и й показа как да ги държи — оправяше пръстите й отново и отново, докато накрая тя разбра какво трябва да прави. Търпението му беше завидно.
— По три пръста над всяка юзда, отпускате ги върху палци, а кутретата контролират. Юздите ръководят коня, а тези, най-малките пръстчета — докосна ги едно по едно, — ще казват на коня ви какво искате от него да прави. С тези пръстчета сякаш говорите директно в устата на коня. Така му казвате какво искате, но и той ви казва какво иска. Постепенно ще започнете да се чувствате един друг, чак до юздите. Ако правите нещата както трябва, утре ще изпитвате огромна болка в тези пръстчета, сякаш са били смазани с менгеме.
Прикрепи един доста по-дълъг повод към сложния механизъм на конските юзди и поясни:
— Това е водещ повод. Ще започнем с позиция свободно. Просто стойте върху кобилата, опитайте се да усетите ритъма й и да се държите за нея с колене. Високо вдигната глава, пети надолу. Научете се да седите стабилно върху гърба й. Това е единственото, което ще правим засега.
Тя притеснено се загледа в него, в този толкова висок и уверен мъж, как размотава повода и се отдалечава заедно с него, докато не стигна до центъра на двора. Цъкна два пъти с език и конят започна да върви бавно в широк кръг. В началото, дори и при това спокойно ходене на животното, Пиа имаше чувството, че ще се строполи от гърба му. Но постепенно уцели стойката си на седлото, точно както беше казал учителят й — гърбът й се поизправи още повече, хвана правилно юздите, заби пети здраво в стремената.
— Браво! Браво! — провикна се синьор Бруни.
Пиа усети, че започва да й става приятно — да живее в настоящия момент, тук, в този прекрасен двор, обградена от стотици години история и всички кули на града около нея, и горещото синьо небе над главата й. Седнала на коня, тя се почувства по-силно от всякога като част от Сиена, усети родството си с хилядите ездачи преди нея, превърнали се в емблема на града.