Когато слънцето се вдигна високо (прекалено скоро!), синьор Бруни забави коня, спря го и й подаде ръка, за да й помогне да слезе. Жестът му беше напълно почтен и кавалерски, но усещайки топлината на пръстите му, тя едва не се разплака. За първи път, откакто бе напуснала дома на баща си, някой я докосваше с доброта. Беше се изморила да бъде блъскана, изтезавана и обиждана от слугинята си, да бъде играчка под ножиците в ръцете на съпруга си. А тази ръка беше различна — силна, мила, състрадателна. Тази ръка казваше: Позволи ми да ти помогна, позволи ми да те насоча, за да не се нараниш. Не бих искал ти да се нараниш! Този допир й подейства толкова приятно, че тя остави ръката си в неговата една частица по-дълго, отколкото позволяваше приличието, дори когато вече бе стъпила здраво на земята и с двата си крака. Но докосването изведнъж се промени. Той бе обърнал ръката й и гледаше черното петно на дланта й.
— Какво…
Тя издърпа бързо ръката си от неговата и погледна бързо към прозорците, които бяха като очи.
Той също свали ръце и изрече:
— Косата на Нело.
Това беше твърдение, не въпрос.
Тя прецени, че не е необходимо да кимва. Той отново се бе загледал в нея — въпросително, мило. Пиа имаше усещането, че синьор Бруни бе доловил атмосферата на брака й — онова, което Нело бе сторил с косата й, другото, което тя бе сторила с неговата. Бе забелязал този странен съюз между неподходящи птици. Сега тя сведе очи, неспособна да срещне неговите. Имаше чувството, че ако постои още малко под изпитателния му зелен поглед, няма да има сили да се върне в къщата. Затова се обърна и тръгна да пресича двора, но много по-бързо, отколкото възнамеряваше.
— Почакайте! — провикна се след нея той. — Има нещо, което бихте желали да знаете!
Тя побягна.
Докато се качваше по стълбата си, дочу шепот:
— Господарке!
Пред заслепените й от слънцето очи се материализира дребна черно-бяла фигура. Зебрата.
— Синьор Бруни ми заръча да ви кажа, че съпругът ви е заминал за Марема, за да тренира. Слугите ми казаха, че ще отсъства най-малко две седмици!
И после й се усмихна — втората прекрасна и съвсем искрена усмивка, която бе получила за този ден.
— Синьор Бруни предположи, че бихте искали да го знаете — добави детето.
Пиа кимна замаяно и заизкачва бавно високата стълба. Костюмът за езда й тежеше, тежеше й и умората. Но стаята й се видя изведнъж светла и просторна и докато се отпускаше на леглото, изпъвайки се в цял ръст, най-сетне осъзна какво й беше казал Зебрата. И от гърдите й излезе дълбока въздишка на облекчение.
Нело беше заминал, а синьор Бруни искаше тя да знае това.
Значи вече нямаше нужда да се крие, нямаше нужда да оставя кървави петна по леглото си. Нело искаше да спечели Палио много повече, отколкото искаше нея. Очевидно искаше да я обладае като победител — както беше планирал и брат му Виченцо. На брака си щеше да може да се наслаждава цял живот, но за подготовката за Палио разполагаше само с три седмици. Пиа се чувстваше толкова щастлива, че реши точно сега да не мисли за тази доживотна присъда. Защото за четиринайсет блажени дни тя щеше да спи спокойно нощем, без да се страхува от повдигането на резето.
И тази мисъл я накара да осъзнае колко уморена се чувства всъщност и как страхът бе изпивал ежедневно енергията й. Успокояването доведе сладката дрямка. Нямаше сили нито да се надигне, нито да съблече костюма за езда на майка си. Защо пък да не го използва като завивка? Тъкмо щеше да чувства майка си още по-близо. Но докато се унасяше в сън, ароматът на кон от кожата й напомни не за майка й, а за него.
Десета глава
Драконът
След като си даде сметка, че с всеки изминал ден животът й става все по-нещастен и по-нещастен, Пиа Толомей осъзна и кой бе виновникът за положението й — нейната красота. Красотата й бе онази, която караше хората да извръщат глави след нея на улицата. Красотата й караше мъжете да я желаят, жените да не я харесват, а съпруга й — да я мрази. Красотата я бе превърнала в разменна монета в брачен договор, за който никой не бе искал мнението й. Красотата й накара Нело да окастри косата й, задето говори с непознат по време на вечеря.
От десет-дванайсетгодишна възраст, когато красотата й вече достигаше своя апогей, на нея й беше забранено всякакво физическо усилие, дори и най-елементарното. Изведнъж тя трябваше завинаги да забрави за веселия си и енергичен живот като дете, за удоволствието да се надбягва с приятелчетата си из сенките на арките и площадите. Веднъж дори се сети, че не бе усещала ударите на сърцето си години наред — никога не се бе задъхвала, дори и след изкачване на стръмни стъпала. Бе прекарала живота си оттогава насам неподвижно, в мълчание и приличие. Чудеше се дали сърцето й вече не се бе свило като стафида и умряло.