Но иначе бе поощрявана да се занимава с нещата, подобаващи на високопоставена дама — рисуване, музика, езици, както и единствената й утеха — четенето. И тъй като беше кръстена на трагична героиня, тъй като живееше живота на трагична героиня, тя търсеше в книгите онагледяване на собствената си тъга. Знаеше за съществуването на новия начин на мислене, на новите науки, на просвещението в света, но предпочиташе да поглъща легендите и разказите на старите времена, защото самата тя се чувстваше като запечатана в кехлибара на една отминала епоха.
В съзнанието й изникна спомен за една легенда. Беше от „Смъртта на Артур“ и се отнасяше до дама, която е била прокълната заради красотата си. Завързана гола в изпепеляващия дъх на дракона, висяща над неговата паст дни и нощи наред, накрая била спасена от рицар на име Ланселот, който отсякъл главата на дракона и я освободил.
Пиа Толомей беше и умна, и много храбра млада жена, но дори и на нея й се случваше да се отдаде на фантазии. Планираше бягството си още от мига, в който баща й й бе връчил монетата на Клеопатра, но понякога й се случваше да си помечтае някой друг да я спаси.
И сега й се струваше, че може би е открила своя Ланселот.
— Ето! Сиена! — Синьор Бруни разпери ръце, сякаш беше факир, току-що създал града, разкривайки й цялата му панорама.
Пиа седеше на дребната си кобила, а учителят й по езда държеше поводите. Високата позиция върху коня й даваше превъзходна възможност да се наслади на гледката — под лъчите на утринното слънце видя града си така, както никога досега не го бе виждала. Над долините се носеше сребриста мъгла, а далече, далече пред тях ниските червени покриви на къщите и високите кули на града бяха като позлатени. Около Торе дел Манджа кръжаха обичайните ята скорци, а квадратната ивичеста катедрала бе надвиснала над града като спящ тигър. Пиа зяпна от удивление и просто продължи да гледа.
Вече бяха провели няколко урока и всеки път тя беше падала. Но нито се бе оплакала, нито заплакала — падаше и просто ставаше, за да яхне обратно коня. Вече бе свикнала с болката и се справяше отлично с нея, което й бе дало възможност да усвоява доста бързо. На втората сутрин стегнатите й мускули пищяха с всяка нейна крачка, пръстите и раменете й пулсираха, гърбът я болеше — цялото й тяло постепенно осъзнаваше мускулите, които до този момент не бе знаело, че притежава. Към третия урок вече бе започнала да демонстрира вродена склонност към езда — седеше спокойно върху коня, започваше да го усеща в ръцете си. Тя си знаеше, че е добра ученичка, но си имаше и един недостатък — че искаше да напредва бързо, да научи всичко изведнъж. Бързо и надалече — това се бе превърнало в нейно житейско мото. Бързо и надалече.
В началото синьор Бруни я бе учил да язди без юзди, за да свикне да се държи с колене и да контролира кобилата и с най-лекия натиск на краката си. Но съвсем скоро тя поиска да продължат по-бързо. Беше водена от таен дневен ред, който все още не можеше да сподели с него. И той се бе покорил на волята й. Вече се бе научила да язди в тръс. Той й бе показал как да се повдига и смъква, следвайки ритъма на коня — от чист инат тя бе усвоила основите на този най-труден от всички конски ходове само за един урок. И тъй като дворът на Орлите беше малко тесен за лек галоп, синьор Бруни я бе извел сред хълмовете, където бе обичал да язди като дете, за да й покаже любимата си гледка към града.
Неговият жребец, вечно до рамото му, вървеше в тръс след тях, безсъмнено много щастлив в компанията на синьор Бруни. Пиа се зачуди за пореден път защо той никога не се качва на коня, както и за естеството на отношенията между него и неговия благодетел. Тя знаеше, че като човек, изключително държащ на приличието, той бе поискал разрешението на свекъра й да я изведе вън от града и Фаустино бе позволил. Нещо подсказваше на Пиа, че свекърът й би позволил всякаква степен на свобода и доза на близост между нея и синьор Бруно, стига това да успееше да зареди сина му с достатъчно силна омраза срещу сина на ковача, за да го надвие и да излезе победител в следващото Палио.
Бяха минали през цяла Сиена — Пиа на кон, синьор Бруни — водещ своя, рано сутринта, докато сенките бяха все още хладни. Когато напуснаха квартала на Орела, Пиа се бе отпуснала. Чувстваше се приятно да минава по улиците на своя град на кон — това занимание и този град бяха едно цяло. Докато слизаха надолу по хълма и навлизаха в надвисналите един срещу друг дворци на квартала на Гората, синьор Бруни бе оправил седлото й. В малките виещи се улички между бояджийските работилници на квартала на Гъската й бе напомнил да държи петите си здраво върху стремената. А под арките на квартала на Дракона я бе предупредил да отпусне захвата си върху юздите.