И накрая, в покрайнините на квартала на Таралежа, бяха стигнали до портата Камолия. Минаха покрай мястото, където още стояха костите и кожата на магарето, хвърлено преди седмица от някого. Жителите на Таралежа го бяха оставили да си гние там, прекалено уплашени от поличбата, че градът може да падне в чужди ръце. Пиа и синьор Бруни се прекръстиха за всеки случай, но минаха през портата, необезпокоявани от никакви поличби за зло в този златен ден. След като Пиа излезе от другата страна на сянката на портата, на устните й заигра усмивка.
Синьор Бруни трябваше да я научи да язди в лек галоп. Тя се заслуша внимателно в инструкциите му, докато той я уверяваше, че равната походка на коня по време на галоп е много по-лесна за управление, отколкото при тръс. Пиа събра юздите в ръце с наскоро придобита увереност. По елегантните й ръце вече се забелязваше оформянето на мускули — мускули, които веднага биха подсказали на опитното око, че тя може да язди. Знаеше, че краката й също променят формата си и че сега разполага с нова сила. Мускулите, които се развиваха в тялото й, бяха мускули на ездач — сиенски мускули.
Новото й облекло също допринасяше в голяма степен за щастието й. Откакто бе навършила дванайсет, бе прекарвала всеки божи ден с тежки долни ризи, рокли и корсети, които бяха пристягали тънката й талия във все по-тесни кръгове. Дрехите й я бяха потискали почти толкова, колкото и мъжете около нея. А сега, в роклята за езда на майка си, тя започваше да диша свободно. Майка й я беше извела извън кръга на нейните корсети, а синьор Бруни я бе извел извън кръга на Сиена. Благодарение на тези две благотворни влияния тя можеше да се почувства, макар и само за ден, свободна.
— Трябва да я кръстите — наруши синьор Бруни потока на мислите й.
Тя се извърна и го погледна царствено, озадачена.
— Кобилата — поясни той. — Имате я вече от няколко дена. Как смятате да я наречете?
Пиа се замисли. Чувстваше се като кралица върху своя кон. В този миг те бяха едно — жената и конят, и в същия този миг градът беше съвършен — красив, идеален и далечен, увиснал насред мъглата като Камелот. В този единствен миг тя принадлежеше на това кралство, тя и конят й си пасваха напълно в него.
— Гуиневир — отговори и забеляза как синьор Бруни потрепери, сякаш мислите им бяха вървели в хармония и той също се намираше в света на Артур. — Какво има? Изборът ми не ви ли допада?
Той въздъхна, поклати глава и рече:
— Не, името е хубаво. Просто ми напомня за онова, което трябва да ви кажа.
Докато Пиа слушаше невероятния разказ, очите й се разширяваха все повече и повече. Херцогинята и конникът бяха разгадали загадката, която тя им беше подхвърлила по време на изповедта си, и синьор Бруни вече е бил в катедралата и е подслушал целия разговор между Деветимата.
— Планът им е Нело да бъде победител в Палио и така Деветимата да забогатеят чрез залозите. Времето върви бързо, Палио наближава, а преди това следващата среща на Деветимата, където и да е тя, трябва да се състои след два дена, в Църквата на някогашния и бъдещия крал — Артур. Затова вече разбирате защо името на неговата кралица ми подейства по този начин. Освен това тогава ще се появи и Ромул, който и да е той, за да влезе в ролята на кукловод на целия заговор. — Вдигна очи към Пиа, присвивайки очи срещу издигащото се слънце. — Виждала ли сте Нело как язди?
Пиа поклати глава и гарвановочерната й коса се люшна покрай ушите й.
— Не, никога — отговори. — Уменията на брат му бяха добре известни, но както знаете, Нело язди тайно, далече оттук, в солените блата на Марема. Но знам, че е прекарал целия си живот в сянката на Виченцо.
Изричайки тези думи, тя забеляза, че парченце от мозайката внезапно е намерило мястото си в съзнанието на синьор Бруни.
— Затова ли ви накара да боядисате косата му? Ръцете ви… Той дали… — Очевидно му беше трудно да изрече странната извратеност, която му беше хрумнала. — Дали не се опитва да стане Виченцо?