— Вероятно — Пиа нямаше никакво желание да си спомня за онази вечер с боядисването, дори и от разстоянието на времето. — Веднъж ми каза, че с него споделяли всичко — спомни си за малкото момиче на куката за бутове и потрепери. — Но е ясно, че иска да живее живота си с окраската на Виченцо. Иска цвета на брат си, уменията му за яздене, съпругата му и… — Сведе очи. — И неговата победа. Виченцо спечели Палио дори след смъртта си — Берио стигна до финала, макар и без ездач. Затова сега и Нело трябва да спечели състезанията. — Погледна го право в зелените очи със своите наситеночерни и допълни: — И това не е обикновено съперничество. По-скоро е обичал брат си толкова много, че сега иска да го погълне, да се превърне в него самия! Ръководен е от любовта си към един мъртъв съперник, а сега… — не довърши.
— От омразата си към един жив такъв — довърши вместо нея Рикардо.
Тя замълча.
— Точно затова сега сме тук, нали? Затова Фаустино ни дава такава свобода? По този начин подхранва омразата на Нело към мен, подклажда я като демон, за да подсигури победата на сина си!
Пиа не бе имала представа, че той е толкова прозорлив. Мълчанието й му бе напълно достатъчно като потвърждение.
— И въпреки това вие сте тук! Съгласихте се да вземате уроци! — Тонът му беше почти обвинителен, като че ли тя бе истински Орел, един от тях.
Пиа извърна към него черните си, толкова характерни за рода Толомей очи и изрече:
— Да съм се съгласила ли? Та аз мечтаех за тях!
— Защо?
Едва сега, след като знаеше, че той е неин съюзник, и след като градът бе разстлан като на длан далече от тях, тя можеше да му каже онова, което трябваше да каже.
— Налагаше се да се науча да яздя! — изрече и въздъхна облекчено, че най-сетне е споделила тайната си. — Трябваше да се науча да яздя, за да избягам от Нело!
— Бързо и далече?
— Да, бързо и далече — отвърна със загадъчна усмивка тя.
— Дори и в случай че омразата на Нело към мен наистина му помогне да спечели?
Тя не му отговори директно. Само каза:
— Не мислите ли, че е малко рисковано да заложиш цял град на едно конно надбягване?
Синьор Бруни сви рамене и отвърна:
— Не знам. Но знам, че ще подправят жребия и ще сложат онези, които те искат. И с право или не, считат мен за единствен съперник на Нело. Затова ми дадоха кон, който не може да спечели. Все още не мога да го яхна, а какво остава — да го обуча, а състезанията Палио вече наближават.
Приседна и започна да хвърля камъни в долината, където утринната мъгла ги поглъщаше. Черните му къдрици потрепваха от лекия бриз и галеха лицето му, скривайки профила му. Очите му почти не се виждаха.
— Но има и нещо друго — обади се по едно време. — Не може да няма! Вие сте права, че никой не би заложил цял град на едно надбягване. Този Ромул, за когото говореха, очевидно има важна роля. А Палио е само част от общия план, предназначена да отвлече вниманието от най-главното. — Обърна се към нея с въпросителен поглед. — Имате ли представа къде ще се срещнат този път? Знаете ли къде се намира тази църква на Артур?
Пиа слезе от коня си с бързо трупаща се увереност.
— Чела съм „Смъртта на Артур“ — рече, — книгата, за която е говорила херцогинята. И разполагам с прекрасен екземпляр от нея в библиотеката на баща ми. В нея става въпрос за множество църкви и параклиси, отшелнически пещери и олтари. Но предимно в Древна Британия. Но без книгата пред мен… — Поклати глава. — Иначе нито Фаустино, нито Нело споделят нещо с мен. За първата им среща научих съвсем случайно благодарение на думи, изпуснати от готвачката. Но принципно в къщата на Акуила всичко е тайно. Когато се появя в стаята, всички млъкват.
Синьор Бруни хвърли още един камък в долината и промърмори:
— Е, когато имате възможност, заслушайте се. Може да изпуснат нещо неволно.
Пиа се загледа в белия кон, застанал напълно неподвижно, с високо вдигната глава.
— Леокорно — изрече. — Еднорогът. Подходящо име. — Бял като сняг на този приказен фон зад себе си. — Какво не му е наред? Защо не ви позволява да го яхнете?
— Нямам представа. Надявах се вие да можете да ми кажете. Знам само, че ми е подарък от Фаустино. Той не иска аз да спечеля, затова ми е дал кон, който ще загуби.
Пиа се приближи до Леокорно и погали нежно бялата му муцуна.