— Единственото, което мога да ви кажа, е, че купиха този кон от Боли, търговеца на коне от Арецо, но и вие сам вече го знаете. Той пристигна в конюшните в същия ден, в който докараха и черния звяр за Нело. Хей, но той е много закачлив! — извика изненадано, когато конят побутна весело ръката й. Знаеше от легендите, че само девица може да стане приятел на еднорог, а тя си беше още такава — девица. Обиждана и тормозена, но все още недокосната по онзи начин. И Леокорно веднага я бе усетил.
— Когато никой не се опитва да го яхне — да — отбеляза кисело Рикардо.
Пиа прокара пръст по белега между ушите му и рече:
— Горкичкият! Бил е ранен! Има бойни белези.
Синьор Бруни се изправи рязко и се приближи до Пиа и Леокорно. Тя се притесни, да не би да го бе ядосала с нещо, но той не й обърна внимание и тихо изрече:
— Бойни белези… Бойни белези значи.
А после, по-високо и по-рязко, добави:
— Продължавайте да му говорите, като стоите точно пред него, за да може да ви вижда!
Пиа плъзна очи към учителя си, който мина внимателно зад коня.
— Какво има? — попита.
— Битки — рече той. — Права сте, участвал е в битки!
— Къде?
— Нямам представа. Но непрекъснато има войни. Аз самият участвах в една от тях. — Тонът на гласа му й подсказа, че той също си имаше своите тайни. — Хайде, продължавайте да му говорите!
Рикардо мина зад лявото ухо на коня и щракна леко с пръсти, докато Пиа му говореше за всичко и нищо.
Но нищо не стана. Леокорно дори не помръдна ухо. След това стопанинът му мина предпазливо отново зад него, излезе зад дясното му ухо и отново щракна с пръсти. Пак нищо.
— Дръпнете се малко — изрече тихо синьор Бруни, — но продължавайте да говорите, така, че да може да ви вижда.
Пиа направи каквото й бе казано и видя как синьор Бруни вдига от земята една суха пръчка и пак се приближава към Леокорно. Този път, заставайки зад ушите му, той счупи пръчката, но го направи толкова силно, че пукотът от нея отекна чак до хълмовете. Леокорно се втурна като стрела напред, набирайки сили въпреки туфите трева, вдигайки облачета от прах под копитата си, бърз като вятър.
Пиа изсвири тихичко през зъби — нещо, което по принцип й беше забранено да прави.
— Бива си го този красавец! — отбеляза.
Погледна към синьор Бруни. Той бе присвил очи и наблюдаваше коня. Кимна, безсъмнено развълнуван да види за първи път невероятната скорост, която развиваше конят му.
— Ще се върне ли? — запита Пиа.
Синьор Бруни сви рамене, очевидно мислейки си за същото.
— Не знам — отговори.
В рамките само на няколко секунди Леокорно се бе превърнал в миниатюрна точица на хоризонта, която отново се уголеми, когато се втурна обратно към тях насред облак прах и се върна в лек тръс на фона на несравнимия град зад себе си. Пиа си каза, че днес той наистина оправда името си — еднорог насред приказен пейзаж. Жребецът забави постепенно в раван и накрая спря, тръскайки глава, пръхтейки неодобрително срещу господаря си.
Синьор Бруни обгърна главата му и целуна силно белия му нос.
— Бог да те поживи, скъпи ми Леокорно! Нямах представа, че си глух, приятелю! Какво беше? Оръдие ли? — Обърна се към Пиа и поясни: — Един другар от моя взвод изгуби слуха си по същия начин. Снарядът падна близо до него и го запрати на едно дърво. После не чуваше нищо, освен ако не му крещиш право в ухото. — После пак се обърна към коня и допълни: — Не се притеснявай, скъпи приятелю! Вече ще оправим нещата!
Наблюдавайки кон и господар, Пиа си спомни начина, по който й бе говорил синьор Бруни, когато тя за първи път бе паднала от кобилата си. Душата й се изпълни с болезнен копнеж. Докато гледаше нежните му ръце и слушаше нежния му глас, с който успокояваше подплашения кон, тя разбра, че нещата, които я привличат към него, са не само силата и уменията му, но и нежността му. Никой до този момент не си бе направил труда да бъде нежен към нея.
Приближи се към конника и коня му, неспособна да стои далече от тях.
— И сега какво? — попита.
Като продължаваше да гали Леокорно, синьор Бруни рече:
— И аз не знам. Но все пак това обяснява защо не позволява на никого да го яхне — мисли си, че пак трябва да влиза в битка. Мисля, че той е боен кон. Може би е принадлежал на генерал или даже на крал — все пак е чистокръвен липицанер! Може би е бил жребец на някой испански хусар при Милацо, нищо чудно да сме били и на едно и също бойно поле. — Подръпна с обич ушите на Леокорно и безпомощно се засмя. — И как да шептя на кон, който не чува? Единственото ми умение е безполезно при него!