Пиа се замисли и отговори:
— Мисля, че стига да може да ви чуе, той ще ви позволи да го яздите. Защо не му извикате в ухото? Хайде, аз ще държа хамута, а вие опитайте!
Синьор Бруни я погледна неуверено, но тя кимна и се усмихна. Чувствайки се малко глупаво, той все пак сложи ръце пред устата си като фуния и започна да реве в ушите на Леокорно. Гласът му отекна сред хълмовете. Конят помръдна белите си уши напред и се заслуша. По лицето на Пиа се разля усмивка. Много внимателно синьор Бруни пъхна единия си крак в стремето и като продължаваше да крещи, се метна леко върху седлото и събра юздите. Леокорно помръдна и размаха опашка. Пиа и синьор Бруни си размениха погледи и конникът се подготви за сериозно приземяване. Но то така и не дойде. Той започна да понижава бавно глас, докато накрая млъкна. Беше си все така на седлото. Погледна триумфално Пиа.
Дори и скромният й опит с конете бе достатъчен, за да й подскаже, че Леокорно е силен кон, бъкащ от енергия. Широчината на мускулите под перлената му кожа подсказваше за роден победител. Много, много внимателно синьор Бруни обърна главата на Леокорно към града, Торе дел Манджа и нейната златна корона — иглата на компаса. Притисна пети към белия му корем, а конят, без никакво колебание, вирна глава и уши и се стрелна като вихър напред, носейки се леко през топлия ден, плъзгайки се гладко, с копита, които почти не докосваха земята.
Пиа се загледа в тях с гордост как се смаляват в далечината и се превръщат първо в точица, а след това в прашинка. Не се страхуваше да остане сама. Само една мисъл витаеше в главата й в този момент — че Фаустино беше допуснал голяма грешка. Този кон беше невероятен. На този кон синьор Бруни би могъл да провали всички планове на свекъра й само с една обиколка на Палио. Видя как конникът скъсява юздите на Леокорно, за да го накара да се обърне и да се върнат за нея — така, както тя бе сигурна, че ще направят. И докато ги гледаше как приближават, в главата й се оформи нова мисъл, мисъл, която скоро се превърна в сигурност.
На този кон той можеше да победи Нело.
Виоланте отново сънува близнаците и този сън пак я събуди. Зазоряваше се. Тя стана, приближи се до прозореца и докато гледаше слънцето как се издига над града, се замисли отново за Деветимата и за деветия квартал. Дали пък онази нощ в катедралата са, били само осем, защото още не са избрали деветия? Да не би да очакват съгласието на Жирафа?
Сведе поглед към ъгъла Сан Мартино, където Фаустино бе изгубил сина си. Кръвта на Виченцо се връщаше в града, пропивайки се между камъните. Но по-нататък, край Фонте Гая, се виждаше тъмното кърваво петно и на друго тяло — на Еджидио, момчето, трансформирано в кървав орел. Постави топлата си длан върху стъклото и се замисли. После се обърна и звънна със звънеца за Гретхен, наблюдавайки постепенно стопяващия се отпечатък върху прозореца. Смяташе, че е открила още един съюзник.
Виоланте изпрати за Зебрата, за да й доведе синьор Бруни, но момчето й каза, че Рикардо е заминал извън града с Пиа. Виоланте остана с ръка върху сърцето си много след като момчето си беше тръгнало. Рикардо влизаше директно в бърлогата на лъва. Пиа беше омъжена, при това за зловещо, отмъстително създание, което вече я беше наказало жестоко само заради една усмивка. Пък и наред с това тя не намираше извинение за омъжената жена, която си е позволила извънбрачна връзка — тя, която беше страдала толкова години, търпейки изневерите на Фердинандо. Но накрая тръсна глава и се стегна. Подобни разсъждения нямаше да й помогнат. Щом Рикардо отсъства от Сиена, тя щеше да поеме сама на тази мисия.
Обградена от камериерките си, Виоланте стоеше с разтворени ръце, докато те стягаха корсетите й и обличаха фустите й и накрая успяха да повдигнат подобаващо тежката й рокля с шлейфа. Сложиха перуката й и я напудриха, стегнаха връзките й. После тя изиска бижутата си, които бяха донесени от Гретхен. Херцогинята разви черното кадифе, бижутата се плъзнаха върху дървената повърхност на тоалетката й и заблестяха. Днес тя имаше нужда от всичките си бойни окраски и труфила. В отпуснатата й кожа бяха втрити масла и мазила, лицето й беше избелено с оловна паста, на всяка от бузите й беше поставено малко розово кръгче. Но когато се загледа в огледалото, тя видя същото лице, надничащо изпод иначе богата й премяна. Никакви мазила на света не можеха да я направят красива, но поне изглеждаше величествено, внушително. Издаваха я само очите.