Поиска носилката и лакеите си в ливреите на Медичите, но после промени решението си. Вместо тях поиска Гретхен, старото си наметало с качулката и кожена половин маска. Щеше да отиде сама, без свита — титлата и появата й щяха да бъдат достатъчни.
Изпрати напред вестител, за да може бащата на Еджидио да я очаква, а след това двете с Гретхен се запътиха към западната част на града. Беше достатъчно рано през деня, за да си спестят горещината, надигаща се от камъните, и сенките все още бяха достатъчно хладни, за да не превърнат тежкото й наметало в наказание. Когато стигнаха до портите на Пантерата, Виоланте изпрати Гретхен напред и зачака да бъде приета, убедена, че няма да бъде изгонена. Докато чакаше, огледа малкия вътрешен двор, обграден от високите палати наоколо, с горещото ярко петно на синьото небе над главата й, изпъстрено с вездесъщите скорци, които тъкмо бяха започнали да се издигат върху топлите течения на утринния летен въздух.
Вратата се отвори и херцогинята пристъпи в мрачно преддверие. Зачака прислужницата да я повика, загледана в една картина на стената — пантера в капан. Не след дълго беше въведена в приемната на Рафаело Албани. В мига, в който свали пелерината си и нахлу в стаята, тя разбра, че не е имала нужда от труфилата си. Албани беше напълно съсипан и невиждащ нищо.
Седеше съвсем сам на стол в огромна стая, в която нямаше нищо друго, освен свещи и няколко картини. Беше облечен в обикновено черно палто и черни бричове. Белият бастун и сребърните катарами бяха единствените по-светли неща по него. Нямаше даже перука върху плешивата си глава. Вдигна измъчените си очи към нея и тя разбра, че не е мигвал, откакто синът му беше пребит до смърт и оставен насред площада. Херцогинята не успя дори да поднесе съболезнованията си, защото той заговори:
— Той беше в правото си, милейди. Това е позволено — да използваш камшик срещу друг жокей. Той не е искал да убива сина на Орлите. Беше добро момче, херцогиньо, много добро момче! А Орелът да го пребие така, да го измъчва и… — не можа да продължи. — Благодаря ви за кесията!
И в този момент тя разбра, че той е почтен човек. Да страда под тежестта на подобна мъка и въпреки всичко да й благодари за изпратената милостиня, подсказваше за наличието на достойнство и обноски, каквито тя не беше очаквала. Беше го виждала и преди — всъщност последният път беше на Палио, когато капитаните и фантините се бяха подредили, за да й отдадат почит. Тогава не бе обърнала особено голямо внимание нито на него, нито на сина му Еджидио — докато младежът не беше убит и положен като Христос. Спомняше си само висок мъж с патрицианска осанка и с премяна, достойна за преуспяващ, елегантен и амбициозен аптекар. А сега виждаше пред себе си пълна развалина.
Тя се втурна напред и забравила всякакво приличие, се отпусна до него в тежката си рокля и хвана ръката му, която стискаше здраво дръжката на стола. В зачервените му очи прочете дивата болка, която и самата тя познаваше добре — загубата на дете. Но сега, докато гледаше в тези изгубили блясъка си очи, се запита дали не би могло да има загуба, по-тежка от тази, която лично бе познала. Щом тя бе скърбила толкова много за невръстните си бебета, колко ли по-тежка би била мъката по загубата на момче, което е прекарало на земята двайсет лета, което е израснало около масата ти, което е можело да разговаря, да обича и да има собствено мнение?!
В очите й се надигнаха сълзи — но не сълзи на самосъжаление, а за мъката на този човек. Объркан, той се опита да се надигне от стола, но Виоланте задържа ръката му.
— Искам тези убийства да спрат! Има начин да се направи, но ще изисква голяма храброст, а освен това ще трябва да изтърпите компанията на онзи, който отне сина ви! Но ако успеете да го сторите, ще го съсипете окончателно! Желаете ли да ме изслушате?
Той поклати глава и също се разплака.
— Не — отрони. — Ще го довърша, но ще го довърша по моя начин и по време, което аз избера. В действието ми няма да има никаква законност, никаква чест. Но не мога, за нищо на света не бих могъл да издържа компанията на човека, който е бил при сина ми, когато е умирал! Тогава при него трябваше да бъда аз! Аз!
И се извърна към картината на стената. На нея се виждаше пантера, паднала в дълбок трап, ръмжаща срещу хората, насъбрали се около ръба на ямата.
Виоланте разбра, че не може да иска нищо повече от този човек. И че не може да му каже нищо повече.