Кастел ди Пиетра се издигаше в далечината като самотен, нащърбен зъб.
Пиа нямаше представа какво бе очаквала от твърдината на Орлите — може би някакво модерно имение или летен дворец, със съпътстващите го удобства на новото време. Но това място се оказа като замъка от легендата — мрачно, средновековно, набраздено от многобройни бойници на върха и тесни отвори в стените за стрелците.
Двамата със синьор Бруни бяха яздили почти цялата сутрин. Веднъж Пиа се бе осмелила да се впусне в галоп, бързо и надалече, както винаги бе мечтала. Вятърът бе развявал косите й, соленият въздух бе брулил лицето й. Вече знаеше, че каквото и да стане оттук нататък, синьор Бруни й бе дал невероятен дар — тя вече винаги щеше да обича ездата, до края на живота си. Усещаше конете в кръвта си и за първи път се усещаше като истинска дъщеря на Сиена. Синьор Бруни й беше дал толкова много, без да поиска нищо в замяна, отнасяйки се към нея единствено с абсолютна почтителност. И тъй като той се бе държал към нея по този начин, защото единствен от всички останали мъже в живота й не бе поискал нищо от нея, днес тя бе решила да му даде нещо. Всъщност — две неща.
Но трябваше да подбере добре момента, както и мястото. Вече наближаваха.
Двамата бяха галопирали заедно, волно и свободно. Синьор Бруни бе принуден да удържа Леокорно, за да яздят рамо до рамо. Накрая Кастел ди Пиетра се бе издигнал на хоризонта пред тях подобно на пиратски кораб и двамата се бяха заковали на място. Слънцето вече беше високо и замъкът на Орлите предлагаше така жадуваната сянка, но нито един от двамата ездачи не изгаряше от нетърпение да се приближи до него. От замъка като че ли се издигаше някакво зловоние, което проблясваше насред лятната мараня също като облак стършели, надигнали се от гнездото си.
Накрая Пиа срита Гуиневир и двете се насочиха към каменната твърдина. Когато се озоваха в сянката на крепостта, Пиа сложи ръка върху стената и тя се разпадна под ръцете й подобно на захар мусковадо. Двамата вдигнаха очи към прозорците. Постройката беше толкова древна, че дори стъклото в отворите бе изненада за тях. Тръгнаха мълчаливо покрай стените, заобикаляйки замъка. Минаха покрай огромната, обкована с желязо дървена порта, в която се виждаше и друга, по-малка вратичка. Но Пиа срита кобилата си и пое по стръмнината зад замъка. Изпълнен с любопитство, синьор Бруни ги последва. Но ученичката му още не беше открила онова, което търсеше, затова продължиха все така мълчаливо напред, през гъстите дебри на една горичка от мандрагора и тръни. В западния й край се възправяше мрачната стрела на една-единствена кула. Пиа се закова с коня си.
— Било е тук — обади се тя. — Точно тук са затворили първата Пиа Толомей, задето е опетнила честта на съпруга си. И тук е издъхнала.
Синьор Бруни се загледа тревожно в нея. Пиа опря ухо до стената на кулата, сякаш чуваше писъците на своята съименничка през вековете. Досега бе мислила първата Пиа за литературна измислица. Но застанала пред високата каменна кула, тя разбра, че Пиа е била истинска, а фактът, че е била обезсмъртена от Данте, не е направил нито затворничеството й по-леко, нито смъртта й — по-малко болезнена. Първата Пиа е била жива и дишаща жена, убита от съпруга си, при това в същия онзи замък, покрай който преди малко бяха минали и който, по ирония на съдбата, бе попаднал през това столетие в ръцете на Фаустино Капримулго.
Цитаделата и нейното зловещо предзнаменование изпълваха с ужас Пиа. Тя дръпна юздите на Гуиневир и се отдръпна.
— Не и аз — промърмори почти на себе си. — Този път няма да съм аз!
— Разбира се, че няма да сте вие! — обади се успокоително синьор Бруни. — Времената днес са различни!
Пиа обърна Гуиневир с гръб към кулата, като че ли не го беше чула. Но нежността в гласа му не бе убягнала от вниманието й и тя още веднъж осъзна, че онова, което се канеше да направи, бе правилно.
— Щом замъкът е тук — изрече, отново на себе си, — то тогава този път би трябвало да е… — не довърши, поемайки напред с коня си. Веднъж излязла от зловещата сянка на замъка и кулата, тя се изпълни със сигурност. Сърцето й заби силно в гърдите. — Хайде, ела! — прошепна. — Знам едно специално място!
Синьор Бруни я последва послушно, когато тя го поведе през горския гъсталак зад замъка. Внезапният мрак след яркостта на слънцето я заслепи, но като че ли наистина можеше да вижда в тъмното като Минерва. Зад нея Леокорно се хлъзгаше върху туфите трева, но, водена от ездачката си, Гуиневир пристъпваше уверено напред. Сега май синьор Бруни беше ученикът, а Пиа — учителят. Тя се обърна в тъмната близост на гората и се засмя, докато го гледаше — първият й истински смях от седмици насам. Яздеше бързо, така, както винаги беше желала — искаше да умори мускулите си и да учести дъха си.