Накрая Пиа усети под себе си как конят й тръгва по склон и дочу ромона на буен поток. Пред очите им изникна красив дъгов каменен мост, стар колкото замъка наблизо. Пиа се смъкна от Гуиневир и завърза юздите й на клона на едно дърво. Синьор Бруни се смъкна от гърба на Леокорно и пусна свободно юздите му, а конят веднага сведе глава и започна да пощипва солената трева край рекичката.
Пиа поведе синьор Бруни към моста и когато стигнаха най-високата му част в средата, спряха и се облегнаха на парапета, загледани в бързея под тях.
— Исках да ти покажа това място — прошепна тя. — Нарича се Мостът на Пиа. Нейният мост. На първата Пиа, онази от Данте. Тя е била затворена в кулата на този замък, същият, който сега принадлежи на Фаустино. Когато бях малка, баща ми ми разказа всичко за това място. Показа ми и замъка, и моста. Искаше да ме изпълни със страх, да ме държи в подчинение. Но ми каза и нещо друго, което нямаше никакъв смисъл за мен, докато не те срещнах. — Посочи срамежливо надолу и добави: — Това е реката Бруни. Твоята река. Разбираш ли сега? Схващаш ли защо се стреснах, чувайки името ти, когато си говорихме в изповедалнята? Това е мястото, където двамата с теб се срещаме!
Той погледна към реката, към моста, към нея. Красивото му лице беше сериозно.
— Защо ме доведе тук? — попита.
Моментът беше настъпил.
— Исках да ти дам две неща. Първото е заради любезността ти — благодаря за книгата, получих я. В замяна мога да ти кажа къде ще бъде следващата среща на Деветимата.
Той я погледна изненадано, като че ли беше очаквал да чуе нещо друго.
— Прочетох книгата от корица до корица — продължи тя. — Търсих имена на църкви и параклиси. Но не открих нищо особено, нищо, което би имало значение в случая. Спомняш ли си, когато говорихме за заключенията на херцогинята? Тя е говорила за меча на крал Артур и за това, че единствено членовете на квартала на Гъската имат право навсякъде да носят меч. Тогава херцогинята е предположила, че Деветимата вероятно ще се срещнат в църквата на контрада Ока. Обаче е била на грешен път. Но е била напълно права да насочи вниманието си основно върху меча.
— Ескалибур?
— Да. Но не става въпрос за самия Ескалибур, а по-скоро за местоположението му — то е главната насока.
Синьор Бруни полагаше усилия да си спомни съдбата на меча на Артур. Накрая сведе очи към водата под тях и попита:
— В езерото?
— Не — усмихна се Пиа. — В камъка. Спомняш ли си, че Ескалибур е бил намерен забит в камък и никой, освен Артур не е успял да го извади?
Погледна го многозначително и завърши:
— Ще се срещнат в отшелническата обител в Монтесиепи, в хълмовете над града, точно над абатството „Сан Галгано“. Щом ще имат толкова важен гост, логично е да искат да се срещнат извън града. Там е идеалното място за целта. Развалини, сред гъста гора, отдалечено, но само на няколко часа езда от града.
— Защо си толкова сигурна?
— Заради легендата за Сан Галгано. Когато Галгано се отрекъл от стария си начин на живот, той забил меча си в камъка на онова, което впоследствие ще се превърне в негова обител. И мечът си е все още там — около него е изградена малка кръгла църквица, и до ден-днешен никой не е успял да го извади от камъка.
— Сериозно? Тук, сред тези хълмове, има меч, забит в камък?
— Има и още как! Мнозина са убедени, че това е същият онзи меч — Ескалибур. Че преди векове е бил изнесен от Британия и пренесен дотук от поредица славни рицари, последният от които е…
— Свети Галгано — довърши Рикардо.
— Да. За да остане тук, сред тези хълмове.
— Значи, когато капитанът на контрада на Гъската говореше за Някогашния и бъдещ крал, е имал предвид двама души — Артур и Галгано.
— Трима. И Нело. — Едва не се задави с името на съпруга си. — Кралят, който идва.
— Значи това е! — възкликна Рикардо. — В кръглата църква на Монтесиепи, над абатството „Сан Галгано“. И там е мястото, където Ромул ще разкрие самоличността си.
Тя пак се усмихна — колкото повече се отдалечаваше от своя квартал, толкова по-често започваше да се усмихва. Чувстваше се горда, че му е помогнала да свърже две легенди, и то единствено благодарение на малко местен фолклор и железните халки за връзване на коне на един от дворците на Орлите. Може би Минерва наистина й беше помагала. Докосна символа на кукумявката на гърдите си.