— А какво е второто нещо? — обади се той.
Тя си пое дълбоко дъх и изрече:
— Това!
Хвана ръката му и я положи върху гърдите си, притискайки я лекичко върху медальона и сърцето си. А после хвана лицето му в ръце и го целуна, впивайки силно устни в неговите. И изведнъж кръвта във вените й пламна. Той я обгърна нежно през кръста и я притисна толкова силно към себе си, че едва не я задуши, а тя обгърна врата му, усещайки пръстите му в късата си черна коса — косата на египетска царица. Твърдостта на наболата му брада, мекотата на устните му, твърдостта на зъбите му, мекотата на езика му — всичко това се превърна в част от пламналия поток по вените й, бързащ надолу подобно на реката под тях. Потокът беше толкова всепомитащ, че тя не чу нито прошумоляването в храстите, нито проблясващите розови очи на човека от сенките.
Накрая сама си наложи да се отдръпне, защото вече не можеше да има доверие в себе си. С омекнали крака тя се хвана за парапета, но конникът я сграбчи за раменете и я обърна отново към себе си, почти грубо.
— Позволи ми да те имам! — изрече настойчиво. — Тук, веднага!
Пиа се вгледа в очите му и видя там едновременно радост и болка, и копнеж. Досега тя не знаеше, че не можеш да дадеш само целувка. Бе искала да му благодари за нежността. Не, може би нещо повече — бе искала да му покаже какво е започнала да чувства към него. С приближаването на Палио на тях не им оставаха много дни. Но ето че сега само бе влошила нещата. Беше се държала като пълна глупачка и дори непорочността й не можеше да я извини. Не беше проявила мъдростта на Минерва — точно обратното, не притежаваше дори мъдростта на една ученичка! Но пък откъде би могла да знае?! Никога досега не бе чувствала този огън, който той беше подпалил в нея, който тя беше подпалила в него.
Но вече разбираше всичко и съжаляваше много за болката, която му бе причинила. Оказваше се, че целувката сама по себе си не можеше да бъде цел. Тя беше началото на нещо друго. Но макар да бе започнала, тя не можеше да продължи. И той го разбра, още преди да беше казала каквото и да било.
— Бих опетнила честта му, без да се замисля — промърмори и внимателно смъкна ръцете му от раменете си. — Но не бих опетнила нито твоята, нито моята чест!
— Радвам се да го чуя!
Подобно на актьор, на когото са му подали репликата, иззад дърветата откъм замъка се материализира Нело Капримулго. Двамата влюбени отскочиха един от друг. Нело се приближи към тях и стисна собственически ръката на Пиа.
— Синьор Бруни — просъска, — благодаря ви за обучението на моята съпруга! Господарят, моят баща, ми спомена, че днес може би ще яздите насам. Оттук нататък поемам аз. Вашите уроци приключиха!
Нело се обърна и поведе съпругата си по моста, впивайки пръсти в горната част на ръката й като менгеме, точно на местата, където й бе оставил синини и първия път. Пиа се осмели да се обърна назад и да хвърли един агонизиращ поглед през рамо към конника, който стоеше вцепенен и ужасен в средата на моста. Искаше й се да запамети тази картина завинаги в съзнанието си, за да я топли в предстоящия труден живот.
След като стигнаха до горичката, Нело я метна върху големия си черен кон и скочи зад нея. Без да каже и думица повече, той срита коня и животното се понесе като вихър между дърветата, чиито клони забрулиха лицето на Пиа. Тя предполагаше, че той ще я отведе в града, но той се насочи в обратната посока. Подкара жребеца към руините на древна преградна стена, които бяха прекалено високи дори и за кон с един ездач, а какво остава — с двама, и конят удари лошо коляното на левия си заден крак. И тогава Пиа разбра накъде я води Нело, и че до залез-слънце тя ще бъде затворена в същата онази кула, от която се ужасяваше толкова много, обречена да повтори съдбата на отдавна покойната си предшественица.
Виоланте наблюдаваше залеза от двореца си. Мракът бе паднал напълно над града, когато се появи Гретхен и й каза, че тази вечер гледката от кулата била особено красива. Херцогинята кимна и се насочи към кулата през вратата на библиотеката. Заизкачва стъпалата едно по едно, докато накрая не зърна Рикардо да я чака в мрачната кула — под ярката светлина на луната приличаше на ангел отмъстител. Виоланте се изпълни с облекчение, че той е тук, жив и дишащ, незастигнат от меча или пистолета на Нело. Но когато се загледа по-внимателно в него, забеляза нещо странно в очите му.