— Пиа каза ли ти нещо? — запита директно тя.
— Да.
Не успяваше да разгадае изражението му. Беше може би на радост или отчаяние — не, по-скоро комбинация от двете.
— И? — подкани го тя.
— Деветимата ще се срещнат в „Сан Галгано“. Там има меч, забит в камък, който е помогнал на Орса да измисли сравнението с крал Артур.
— „Сан Галгано“ ли? — ахна тя. — Чувала съм за него. Но не беше ли в руини?
— Абатството — да. Но има и отшелническа обител, някаква кръгла църква, в която се намирал забитият меч. Деветимата ще се срещнат там утре, в девет часа. — Звучеше почти безразлично.
— Браво на теб! — отбеляза топло Виоланте. После му разказа за неуспеха си да привлече бащата на Еджидио за каузата им, но въпреки това, докато стоеше под ярката пълна луна, се изпълни с оптимизъм въпреки облаците, които се събираха и минаваха пред приятното лице на небесното светило.
Рикардо не реагира. А после я погледна в очите и отрони:
— Тя ме целуна.
— О, Рикардо! — Беше се случило точно онова, от която тя се опасяваше.
Той се обърна с гръб към града и добави:
— Нело ни видя. Отведе я в замъка на Орела.
Рикардо не чу въздишката й, защото с отронването й тя бе подета моментално от вятъра, нито долови шумоленето на моравата й рокля, докато се обръщаше с лице към града, за да скрие от него ужаса в очите си. Нямаше сили да й каже останалото — че са се държали като глупаци, че Фаустино нарочно им бе дал позволение да отидат до Марема, че бяха паднали право в капана, щастливи като деца, но само за да бъдат заловени на място от зловещия Нело.
И внезапно усети, че трябва да знае всичко.
— Ланселот, Гуиневир, Артур — запита, — какво се е случило с тях? Защото Пиа чете. Чела е и тези легенди.
Виоланте се поколеба. Не изпитваше огромно желание да му казва. После докосна бургундовочервеното му рамо, но толкова нежно, че той почти не почувства допира й.
— Ела с мен! — подкани го херцогинята. — Ще ти кажа.
Поведе го по стълбите право към библиотеката. Настани го да седне, извади книгата и приседна до него. А после Виоланте Беатрикс де Медичи, която никога не бе имала щастието да чете на собствените си деца, започна да чете на този младеж от „Смъртта на Артур“, като едновременно превеждаше:
— А когато приключиха утринната служба и първата литургия, в църковния двор, точно срещу олтара, видяха голям камък, също като мрамор; и в средата му имаше нещо като наковалня от стомана, висока един фут, и вътре в нея стърчеше прекрасен меч с оголено острие, и за него бяха написани букви в злато, които гласяха: „Който извади този меч от този камък и наковалня, е истинският крал…“
Рикардо я слушаше, без да отрони и дума. Накрая с периферното си зрение тя забеляза как тъмните му къдрици падат все по-ниско и по-ниско над масата. Младежът беше яздил днес до Марема и обратно, и в интервала между двете беше ухажвал омъжена жена! Виоланте спря да чете и се загледа в него, докато главата му се отпускаше бавно върху скръстените му на масата ръце. Накрая той заспа. Тя го погледа още малко, наслаждавайки се на ангелското му лице, на потрепването на ноздрите му, на благородната извивка на леко отворените му устни. После пристъпи на пръсти към вратата и повика тихо Гретхен, като я помоли да донесе завивка. Метна голямата кожа над раменете на Рикардо и го остави да спи в библиотеката.
Единайсета глава
Жирафът
На върха на висока кула в своя палацо в квартала на Жирафа още един човек бе заровил лице в книга. Франческо Мария Конти, братовчед на самия папа и главен съветник на херцогинята, бе зает с дело, което трудно можеше да бъде наречено държавническо. Бе приведен над научните си книги — книги от такива светила в науката като Нютон и Галилей. За негово щастие той отдавна се интересуваше от тези работи — гравитацията, теглото, поведението на сферите, магнетизмът и взаимодействието на материалите бяха любимите му хобита. Ала днес той се бе заел да използва тези велики теории за низши цели — искаше да разбере от тях как се мами. Задачата му беше едновременно проста и неразгадаемо сложна — опитваше се да фалшифицира жребия за състезанието.
Десетте коня и ездачи за всяко Палио в Сиена бяха избирани чрез черно-бели топки, които падаха през един дървен механизъм. Теглото и диаметърът на всички топки, върху които бяха изписвани имената на ездачите, бяха обикновено абсолютно еднакви. Но този път се налагаше да бъдат различни. Той беше длъжен на всяка цена да съчетае кон със съответния ездач, иначе всичко щеше да бъде загубено. Ала Франческо Мария Конти не се притесняваше. Той беше самоуверен и образован човек. Освен това имаше известно предимство — разполагаше с прототип. Братовчед му папа Инокентий III бе проводил от Рим куриер с кадифена торбичка. В тази торбичка имаше набор топки, с които конклавът гласуваше за своя съвет на кардиналите. По време на последните избори папа Инокентий, познат до този момент повече като най-обикновения Микеланджело Конти, бе поръчал направата на точно тези топки, чието тегло бе такова, че да държи далече от него най-омразната му кардиналска фракция — Фарнезите, заради които Конти бе изгубил жизненоважни папски територии по време на последните Династични войни. И номерът бе успял — Фарнезите вече бяха бита карта. Или поне засега.