Не по-малко приятен от този извод бе и фактът, че Николета бе оставена далече в Сиена. Което беше истински късмет, защото Пиа никога не би могла да избяга под зоркия поглед на слугинята. А бягството вече беше единствената й възможност — до Палио трябваше да е изчезнала, иначе щеше да бъде обладана от Нело.
Преди изминалата седмица тя не би изпитвала никакво съжаление за бягството си. Защото тогава все още в Сиена нямаше нищо, за което да тъгува. А сега имаше. И въпреки това не можеше и да остане. Днешната целувка не успя да стане начало, затова трябваше да се превърне в край. И така, като взе една ветроупорна лампа, Пиа слезе тихо в конюшните.
Когато вдигна резето, зърна шарената задница на Гуиневир почти веднага под топлия кръг на светлината. Постави ръка върху дребното конче и бе възнаградена с приятелско изцвилване. Закачи лампата на една желязна кука и се приближи до главата на кобилката. Погали и целуна нежно коня, прегърна красивата му глава и отпусна буза върху топлия, копринен врат. Гуиневир изглеждаше толкова топла, стабилна и успокояваща, а също така най-близкото нещо за нея на този свят до синьор Бруни.
Едно помръдване и изпръхтяване от съседното отделение на конюшнята й подсказа, че Гуиневир си има компания. В следващите четири отделения Пиа откри прекрасни, почти еднакви сиви жребци, спокойно предъвкващи овес. Четири коня, с едни и същи размери, които похапваха овес, за да се сдобият със сили за дълго пътешествие. За краткото време, прекарано със синьор Бруни, Пиа бе научила за конете много повече неща, отколкото би усвоила цял живот в обикновено училище по езда. Това бяха впрегатни коне за карета.
Тя се завъртя бавно, вдигнала високо лампата. Да, там, в тъмния ъгъл, бе оставена каретата на Орлите, лакирана и със здрави колела, с жълто-черното знаме на Орлите, изрисувано на вратата. Пиа се досети, че Фаустино е подготвил каретата и впряга за пътешествието си до „Сан Галгано“ и църквата в Монтесиепи утре вечер. Свекърът й страдаше от подагра и затова почти никога не яздеше.
Зад гърба й се чу друго приятелско изцвилване и тя пак се обърна към отделенията за конете. И там, пристъпвайки от крак на крак и помахвайки с мощната си опашка с нервната енергия на победител, се намираше черният жребец на Нело. Тя обгърна с поглед тялото му — той бе няколко педи по-висок от Гуиневир и затова тя отстъпи крачка назад. Но очите му бяха мили и пръхтеше съвсем приятелски към нея. Пиа събра кураж и се приближи внимателно към него, като сложи ръка на врата му. Един кратък спомен прелетя през главата й, когато той задиша във врата й и започна да погризва ухото й. Поуспокоена, тя се приведе да погледне крака му, който беше пострадал при прескачането на стената. Прокара внимателно пръсти по болния крайник на животното, както бе видяла да прави синьор Бруни. Оказа се, че не е имало нужда да се притеснява — в дома на Орела конете бяха третирани по-добре от хората. Раната беше отлично превързана с лапа, прикрепена здраво към крака. Но Пиа си знаеше, че Нело ще съжалява горчиво за това нараняване на коня — неговата голяма надежда за Палио, което му бе причинил от гняв срещу невярната си съпруга. Беше сигурна, че той щеше да стовари цялата вина за това върху нея. И може би ще я накаже. Потрепери и тихо прошепна:
— С теб всичко ще бъде наред, момчето ми. Но какво ще стане с мен?
Рикардо Бруни беше раздразнителен и нетърпелив и не можеше да си намери място от мислене. Всяка сутрин, преди слънцето да се изкачи високо и да започне да прежуря, той тръгваше с Леокорно към Марема и поемаше към солените блата. Тревата шептеше под копитата на коня, соленият бриз охлаждаше лицето му. Понякога се приближаваше до затвора на Пиа толкова, за колкото имаше кураж. Понякога му се струваше, че вижда тъмната й глава в рамката на прозореца. Но винаги беше прекалено далече от там, за да бъде сигурен. Веднъж зърна в далечината Нело — приличаше на детски оловен войник. Яздеше като изстрелян куршум от пистолет. Рикардо преглътна. Като че ли Нело май наистина не можеше да бъде победен.
А в града, потънал в проблясващата мараня на лятото, жегата лежеше като постеля над старите камъни. Децата притичваха от сянка към сянка, за да не изгорят босите си крака. Когато можеше, Рикардо помагаше на баща си, но с приближаването на Палио настроението на Доменико се вдигаше все повече и повече, а Рикардо не бе в състояние да издържи безкрайните му приказки. Затова ходеше да види херцогинята — единственият човек, с когото можеше да говори за Пиа.