Изкачваше се в Торе дел Манджа — по-близо до слънцето, но и до вятъра, и далече от пещта на горещите камъни. Оттам тя го отвеждаше в библиотеката, където ухаеше на книги, цареше единствено приглушената тишина на претъпканите рафтове с томове и беше хладно въпреки непоносимата жега навън. Там тя му четеше, винаги от „Смъртта на Артур“, като едновременно превеждаше. Рикардо бе наясно, че се изисква невероятен интелект, за да четеш на един език, а да говориш на друг. В повечето случаи просто слушаше, отпуснал глава върху ръцете си на масата с картите, кръгла като онази в Камелот. Но понякога следеше единствено успокояващия ритъм на словото й. Думите на Виоланте го умиротворяваха и той ги пускаше през главата си като освежителен поток. Понякога затваряше очи. Други път наистина заспиваше.
За Виоланте де Медичи не беше важно защо Рикардо бе започнал да идва често при нея — присъствието му й действаше като балсам. Отпуснат на масата в библиотеката, той й изглеждаше по-млад. Не можеше да повярва, че същият този човек беше яздил като богатир и беше скочил, макар и напразно, за да спаси Виченцо и да попадне в полезрението на Фаустино. Присъствието му бе добре дошло за нея като средство за отвличане на вниманието й от неумолимото приближаване на онази съдбовна среща в „Сан Галгано“, а след това на Палио, а после — на какво? Той бе започнал да идва при нея всеки ден, а тя бе започнала да свиква да го очаква и знаеше, че ако спреше да идва, щеше да й липсва много.
Но тези техни тихи срещи имаха и друга цел. Виоланте виждаше, че Рикардо е опасно влюбен в Пиа и сега изживява агонията на нейното отсъствие. Затова тя си имаше свои, негласни мотиви да му чете точно тази книга. Запознаваше го с един предупредителен разказ, изнасяше му тайна литургия за момче, което ще се превърне в могъщ и ревнив крал и което ще покоси любимия си рицар, задето е откраднал кралицата му.
Тъмната глава на Рикардо, отпусната върху ръцете му, беше неподвижна — Виоланте не беше сигурна дали той спи или не. Усмихна се. Нямаше никакво значение. Вероятно младежът не спеше достатъчно — сутрин ставаше рано, за да обучава новия си жребец, а нощем се въртеше на нара си, разяждайки се от любов към жената на своето сърце.
— И така, когато пристигна в църковния двор, сър Артур слезе от коня си и го върза на близката колона и когато влезе в палатката, не завари там никакви рицари, защото те бяха на турнир. И тогава той хвана меча за дръжката и съвсем леко го измъкна от камъка, и после яхна коня си и пое на път, докато не стигна при брат си, сър Кей, и му връчи меча…
В този момент вратите на библиотеката се отвориха с трясък и при тях влетя Гретхен. Главата на Рикардо се вдигна от масата (значи я беше слушал) и той се надигна да си ходи. Гретхен вдигна ръка, за да го спре, и извика:
— Ти остани! Ваша светлост, имаме странна доставка! Бихте ли слезли, моля?
Виоланте последва Гретхен по стъпалата, следвани на известно разстояние от Рикардо. Щом слязоха в прохладния вътрешен двор на двореца, забелязаха, че портата за търговците е отворена и някакъв каруцар разтоварва стоката си — метли, може би стотина, та и повече, които той подреждаше като клада в центъра на двора. Гретхен веднага започна да му се кара:
— Да не би да имаш парцали в ушите?! Аз не ти ли казах, че нямаме нужда от тези метли?! А дори и да имаме, ще ги купуваме като единични войници, а не на батальони!
Каруцарят, който вече беше взел мярката на Гретхен, свали веднага шапката си, когато зърна херцогинята, и се поклони.
— Мадам, получих заповеди да докарам тези метли като подарък за вас. Казаха ми, че имате нужда от тях. — Сбърчи чело, за да си спомни точните думи: — „Защото тя се е заела да прочиства града“, така беше.
Сърцето на Виоланте заби лудо, по тялото й преминаха тръпки.
— Кой ти каза това? — дали е бил Фаустино? Би ли се осмелил на подобна дързост? — Започни отначало, човече!
— Ами, качвах си се аз по хълма към Монтепулчано, за да закарам метлите на пазара. Това са най-добрите метли, мадам, метличина и прещип, с дръжки от маслинено дърво! Няма да срещнете по-добри от тази страна на Флоренция!
Господарката и прислужницата й си размениха погледи.
— Сега не говорим за стоката ти! — тросна му се Гретхен. — Кажи най-главното!