Майка, сестра, съпруга — всяка от тях бе изиграла роля в обръщането на Джан Гастоне срещу женския пол. Ето как Виоланте Беатрикс де Медичи, съпруга и вдовица на брат му, сравнително лесно се бе изкачила на върха на неговата привързаност към жените. С нея се бяха срещали само три пъти, но милото й отношение към него и приятният й характер автоматично бяха спечелили сърцето му. Освен това той й дължеше много повече, отколкото самата тя би могла да си представи. Затова Джан Гастоне повика Дами, своя постоянен спътник и компаньон, и размаха под носа му писмото на Виоланте.
Джулиано Дами беше неговото спасение. В лицето на Дами той бе открил приятеля, брата и сродната душа, които никога не бе имал. Дами познаваше безграничността на неговата лакомия и помагаше на Джан Гастоне да проумее очевидно безкрайните дълбини на собствената си сексуална поквара. Ала Дами не беше толкова глупав, та да ревнува или да очаква от Джан Гастоне да бъде единствено негов любовник — той бързо проумя предимствата на ролята си на сводник: на момчета, храна, алкохол, въобще всичко, което пожелаеше господарят му. И това произтичаше не само от здравословна доза личен интерес, но и от искрена привързаност към неговия красив и все по-закръглящ се млад господар. С нежния си съскащ глас Дами изливаше шепнешком в ушите на своя господар постоянен поток от почти хипнотични уверения — за това, че един ден Джан Гастоне ще бъде великият херцог, пророчество, което ставаше като че ли все по-вероятно с всяко следващо злощастие, стоварващо се върху неговите най-близки роднини. И сега, когато херцогството бе застрашено от бунтове в Тоскана, Джан Гастоне си даде сметка, че писмото на неговата снаха е най-сигурният пътен лист, за който можеше да мечтае. Дори арогантната му съпруга не би могла да оспори необходимостта от заминаване при подобни обстоятелства.
— Дами — рече той, — приготви багажа ми! Заминаваме за Сиена!
Джулиано Дами се поклони грациозно и покорно, но и достатъчно бързо, за да скрие ужаса в странните си пурпурни очи.
Златната карета на Джан Гастоне, с герба на Медичите на вратите, се носеше през централния площад на Сиена. Гълъбите и скорците се разлитаха пред колелата й, избягващи на косъм смъртта, а жените и децата побързваха да се махнат от пътя й. Виоланте и Гретхен отстъпиха, когато огромната златна карета затрополи през портите на Палацо Популо. Екипажът от шест коня с пяна на устата и ококорени очи заби копита в калдъръма и запрати абсурдната клада от метли във въздуха. Нещастното муле на каруцаря, което за един ден беше изминало пътя до Монтепулчано и обратно, сега като че ли изглеждаше обречено да загине под копитата на своите по-височайши побратими. Рикардо успокои уплашеното създание, а после хвана юздите на буйния екипаж, за да спре каретата, като заговори тихо в ушите на всеки от конете, докато накрая и шестте животни застинаха на място като статуи.
Виоланте, Гретхен, Рикардо и каруцарят гледаха като хипнотизирани как от покрива и стъпалата на каретата наскачаха като един четирима младежи, отвориха вратата с герба и започнаха обиграно да измъкват оттам нейния обитател. Джулиано Дами, когото Виоланте си спомняше като постоянната сянка на Джан Гастоне, изскочи от другата врата на каретата, поклони й се най-чинно и се втурна да помогне на господаря си да запази достойнство, докато се измъква от вътрешността на возилото. Виоланте усети как по гърба й преминават студени тръпки. Никога не бе харесвала Дами и сега пурпурните му очи и съскащата му реч събудиха болезнени спомени в душата й.
След не повече от минута разчорлен, подпийнал и невероятно затлъстял, наследникът на Тоскана стоеше пред своята зяпнала от удивление снаха. Сякаш в някакъв сън Виоланте пристъпи напред и целуна Джан Гастоне по двете потни бузи. Не можеше да повярва, че това е същият онзи красив елегантен учен, който й бе помогнал толкова много в дните на нейната тежка загуба, който бе уредил близначетата й да намерят покой, когато тя все още не беше на себе си от мъка. Тази услуга, която й бе направил, я бе превърнала до живот в негов длъжник, затова сега тя стори онова, което бе правила цял живот — намери спасение в етикецията и добрите обноски. По никакъв начин — нито с думи, нито с поглед, не обвини девера си, че й се е стоварил на гости без никакво предизвестие. Вместо това предпочете да си напомни, че именно тя му бе написала онова писмо, с което всъщност го бе поканила да дойде.