— Не, не, Рикардо, по-добре остани!
Натежалите от бижута пръсти се впиха в плътта му, а после се вдигнаха и затрептяха около бузата на Рикардо. Младежът се дръпна като ужилен, неспособен да скрие презрението от погледа си. Виоланте затаи ужасено дъх, но Джан Гастоне само се засмя и отбеляза:
— Брей, какъв дух! Харесва ми! Ех ти, Виоланте, хитра стара кранта такава! А казват, че нямало какво да се прави в провинцията! Виждам обаче, че тук притежавате забележителен местен колорит!
Настъпи гробовно мълчание. Дори конете стояха мирни и чакаха. Високо над двора скорците се стрелнаха в небесната синева и цвърченето им разцепи тишината.
Джан Гастоне се огледа, напълно доволен от неудобството, което бе причинил на всички, и потри ръце.
— Хайде да влизаме вътре!
В този кратък момент той бе преобърнал баланса на силите и макар да държеше на снаха си, не можеше да не се наслади на усещането да я превъзхожда по ранг. Чувстваше се така, сякаш вече бе станал великия херцог.
— Сестро, повикайте готвачите и менестрелите си! Да празнуваме нашата среща! А ти, Рикардо — изрече името му гальовно, — ще бъдеш наш почетен гост!
Рикардо и Виоланте се спогледаха ужасено.
— Руспанти! — провикна се Джан Гастоне към котерията си. — Донесете носилката ми! Какво сте се събрали да кудкудякате като кокошки? Хайде, да влизаме и да пируваме! Толкова съм гладен, че стомахът ми вече си мисли, че са ми клъцнали гърлото!
Нямаше какво друго да се направи, освен да бъде последван.
Час по-късно Виоланте се намираше в Залата на Деветимата, под познатите й, изумителни фрески на доброто и лошото управление, облечена в най-красивата си виолетова копринена рокля. Седеше вдясно на своя девер, който като наследник на херцогството бе заел нейното място начело на масата. Вляво, на мястото, заемано обикновено от Джулиано Дами, седеше Рикардо Бруни и изглеждаше като човек, който би искал да е навсякъде другаде, само не и тук.
Джан Гастоне непрекъснато ядеше и пиеше, от пръстите и брадичката му капеше мазнина, чашата му се пълнеше непрекъснато и пак непрекъснато беше празна. Самата Виоланте сложи в уста къшей хляб и не можа да хапне повече. Единственият балсам за чувствата й беше квартетът от музиканти, които бе успяла да извика от катедралата съвсем за кратко време и които сега свиреха Скарлати на своите виоли и виолончела. Беше заръчала да пренесат в залата даже любимото пиано на Фердинандо и бе намерила изпълнител на клавесин, който да свири на този нов и все още непознат инструмент. В никакъв случай не искаше Джан Гастоне да остава с впечатлението, че обществото на Сиена не е изискано. Когато си имаше работа с външен човек, тя изпитваше неизмерима гордост от своя град.
Докато се тъпчеше, деверът й не говореше, обаче тя си знаеше, че по някое време ще поиска да говорят, а не знаеше какво да му каже. Макар именно тя да бе писала на Джан Гастоне, умолявайки го да дойде, сега, когато той вече беше тук, Виоланте не беше наясно как точно би могъл да й помогне. Сега й се искаше той да бе колкото бе възможно по-далече от нея, от града и от Рикардо. Не знаеше какво да направи. Дали да постави проблема в нозете на Джан Гастоне, за да го остави сам да се справя с Деветимата, а тя да си измие ръцете от всичко? Или да не му казва нищо и да продължи с предварително начертания план, който включваше Рикардо да замине за кръглата църква в Сан Галгано, за да чуе по-нататъшния разговор на Деветимата?
Внезапно Виоланте почувства как я обзема дълбоко съжаление. Изпитваше всепоглъщаща обич към тяхната малка групичка — Зебрата, Гретхен, Пиа, Рикардо и тя самата — една абсурдна, преждевременна носталгия по техния чудат отряд от братя и сестри, заели се да спасяват града. Погледна към Джан Гастоне — толкова издут и развален, толкова различен от младия, елегантен идеалист, когото беше познавала. Интуицията й подсказваше да запази в тайна от него този заговор. Ала най-трайният спомен от девера й бе, че той бе опасно умен, безкрайно наблюдателен, а освен това Дами и момчетата имаха очи навсякъде. Затова сега тя ронеше разсеяно хляба на покривката до себе си, разкъсвана от съмнения, убедена, че трябва да изложи мислите си пред своя девер с точността на стъклен часовник. Затова беше много изненадана от началния му ход.
— Виждате ли как вашата играчка се наслаждава на музиката?! — изрече той в ухото й с напоен с вино дъх и помаха по посока на Рикардо. — Опива се от нея като кон на водопой!