Виоланте погледна към младежа. Забеляза, че точно като нея той също бе потърсил убежище в Скарлати. Но забеляза и нещо друго, което я стресна значително — че някога бе познавала един друг човек, който слушаше музиката по същия начин, така, сякаш чуваше всяка отделна нота, всяка отделна мелодия от тази пъстра музикална картина.
— Тактува си с пръсти и движи очи — продължи да шепти в ухото й Джан Гастоне. — Виждате ли? Следва и контрапункта! Сложете в ръцете му цигулка или клавесин, и той е готов! Очевидно не е чак такъв селянин, за какъвто го мислех — избрали сте добре любовника си!
Тя не можеше да му позволи да продължава по този начин.
— Братко, истината е, че аз почти не познавам този човек. Той е коняр, син на местния ковач. Вие просто имахте късмет, че той се оказа наблизо, за да спре каретата ви. Уверявам ви, че той не значи нищо за мен и ако трябва да бъда честна, мисля, че е проява на странен каприз от ваша страна да го поканите на една толкова височайша трапеза!
Виоланте забеляза, че вездесъщият Дами слушаше внимателно всяка нейна дума и сега стрелна Рикардо с виолетовия си поглед. Прехапа устни заради иронията на онова, което беше изрекла. Но намеците на девера й я отвращаваха. Вярно бе, че искаше да се грижи за Рикардо, да го пази — знаеше, че някои биха определили това като желание да запълни една своя огромна празнина след загубата на децата си. Но пък никога не бе гледала на него по начина, за който намекваше Джан Гастоне.
— Уверявате ме, така ли? Тогава не бихте имали нищо против да пусна въдицата си в езерото му, нали?
И без да чака отговора й, Джан Гастоне се обърна към Рикардо и напълни чинията му с меса и сладки. Виоланте не чу добре думите на Рикардо, но подлата й памет пак й направи лоша услуга — имаше чувството, че вече е виждала тази сцена — да гледа как млад и красив мъж бива ухажван от поредния содомит на Медичите. Но за сърцето на Рикардо не се страхуваше. Знаеше, че то се намира на сигурно място в белите ръце на Пиа Толомей.
Не след дълго обаче Джан Гастоне насочи вниманието си обратно към нея и изтърси:
— Мислите ли, че Фердинандо някога ви е обичал?
Виоланте се стресна. Спомените й се втурнаха към онзи един-единствен път, когато съпругът й бе дошъл в постелята й. Тогава Фердинандо я бе накарал да си сложи мъжка перука и я бе провесил през долната табла на леглото, обръщайки лицето й далече от себе си, оставяйки нощницата й да покрива гърдите й. Даже тогава (защото не беше чак толкова невежа) тя бе разбрала, че той иска да скрие от погледа си всичко женско. Но по-страшно от животинския, болезнен, отвратителен полов акт беше изражението на лицето му, което тя зърна, когато го погледна умоляващо и отчаяно през рамо. И тогава се уплаши, че не познава човека, който й причиняваше всичко това. В погледа му нямаше нито любов, нито желание, нито усещане за общност — тя беше насилвана от непознат. Виоларе — насилвана. И като че ли всичко това не бе достатъчно, но и видя, че очите му са затворени. Той не искаше да я вижда. И тъкмо това я нарани най-много. Фердинандо просто изпълняваше задълженията си, но не желаеше да има нищо общо с нея. Този кошмарен кратък епизод се превърна в емблема на мига, когато тя разбра — напълно и окончателно, че той никога не я е обичал и никога няма да я обича. Но Виоланте никога не си бе признала истината, даже пред себе си. Ала днес, окрилена от новите приятели, които си бе спечелила, с чувства, притъпени от дистанцията на времето, тя успя да отговори абсолютно искрено на въпроса на Джан Гастоне:
— Не мисля.
— Аз също — отбеляза делово Джан Гастоне, почиствайки зъбите си. — Баща ми някога е обичал майка ми, но тя го е ненавиждала и е мечтаела да го види мъртъв. Аз на свой ред ненавиждам съпругата си и не бих отронил и една сълза при смъртта й. Сестра ми Анна Мария Луиза точно като вас се омъжи за сифилитик, който не успя да я дари с живи деца. Единственото, което й остави, докато гниеше, беше армията на пфалцграфството — полк оловни войничета, с които може само да си играе, но не и да води войни. Така че става пределно ясно защо хората говорят за проклятието над Медичите. Нито един от нас не се е радвал на щастлив брак.
Виоланте се замисли върху тези дръзко изречени думи, които обаче бяха самата истина. Очевидно беше неин ред да бъде искрена.
— Обаче аз обичах брат ви — изрече.
За момент прихлупените му очи омекнаха и той кимна:
— Знам го. Фердинандо беше глупак. И въпреки това в случилото му се има някакво странно възмездие. Той имаше много любовници, разбира се, най-вече Чекино.