Виоланте се вцепени. Досега никой не се бе осмелил да изрече името на любовника на съпруга й пред нея.
— И именно тази негова слабост го дари с болестта, от която умря. В крайна сметка беше наказан за това, че не ви обичаше!
Виоланте пак се замисли. За последно бе видяла Чекино в катедралата във Флоренция, на погребението на Фердинандо. Певецът носеше същата онази парфюмирана и напудрена перука, която Фердинандо я бе накарал да сложи в брачното им ложе. По време на погребението лицето на кастрата беше обляно в сълзи. Тя не бе в състояние да изпита съжаление към Чекино, макар да бе достатъчно зряла, за да признае дълбоко в себе си, че тъкмо връзката между тях двамата е била истинският брак в живота на съпруга й.
И въпреки това тя бе вкоравила сърцето си срещу този грях на содомията, грехът, който бе дал на съпруга й сифилиса — сифилисът, който й бе отнел синовете. От всички грехове в църковните книги точно този като че ли беше най-тосканският. Самият свети Бернардино от Сиена го е заклеймявал от амвона, а в нейната собствена страна хомосексуалистите бяха познати като флоренцен — флорентинците. Тази болест на херцогството я караше да се срамува, а, добавени към политическия позор, личните й преживявания я изпълваха с още по-голяма решимост да прочисти провинцията си. Когато бе избягала в Сиена, тя моментално бе забранила содомията в този град и бе направила всичко възможно онези, които се отдаваха на подобни порочни практики, да бъдат наказвани с цялата строгост на закона. Под нейното управление сиенците започнаха да плюят содомитите на улицата.
Виоланте вдигна очи към Джан Гастоне и усети нова, съзаклятническа доза на искреност между тях. Затова за момент се изпълни с достатъчно смелост, за да попита:
— А вие? Какво ще бъде вашето наказание за същия грях? — Приготви се да поеме гордо гнева му, но за нейна изненада мислите на девера й следваха плашещо нейните.
— Аз съм бездетен — отговори той. — С мен херцогството умира. И въпреки това аз се радвам на дълъг и щастлив брак, макар и от друг вид. Ние си позволяваме един на друг определени свободи, говорим си истината и сме най-добри приятели.
С тези думи Джан Гастоне се обърна към Дами и се усмихна, а после вдигна ръка и докосна врата му. Дами му върна усмивката, но Виоланте не бе в състояние да погледне към странните му очи, тъй като внезапно бе изпълнена от особена болка. Дами беше Чекино за Джан Гастоне, но докато деверът й галеше врата на любовника си, тя осъзна, че те изобщо не си правят труда да крият любовта си, нито пък да бъдат дискретни. Поне това трябваше да му признае на Фердинандо — че винаги бе безкрайно дискретен в авантюрите си. Така бе запазил поне част от достойнството й. Сега тя можеше да повтори почти дума по дума законите, които бе наложила срещу хомосексуалността в Сиена — от всяко тяхно изречение струеше горчивина, от всяка дума — болка. Затова на девера й щеше да му се наложи да бъде изключително внимателен в нейния град.
Когато прислугата постави пред Джан Гастоне следващия поднос с храна, херцогинята изнурено установи, че той едва сега започваше да пирува и да се весели. Прииска й се да можеше да си легне. Не смееше да хвърли нищо повече от бегъл поглед към Рикардо, който бе потънал изцяло в музиката и нищо не хапваше. Нямаше никакъв начин било да говори с него, било да му прати сигнал или съобщение. Нямаше също така и начин точно сега да разкаже на девера си за проблемите в нейния град — компанията беше прекалено шумна, а той — прекалено пиян. Тя се надигна от стола си и се извини, но не достатъчно бързо, за да пропусне момента, когато Джан Гастоне, най-сетне преял, повърна обилно на масата, а след това свали перуката си, за да изтрие вонящата каша. Херцогинята побягна.
Рикардо огледа приказния пир пред себе си и от все сърце му се прииска да си бе у дома, на масата на баща си, на вечеря от сух хляб и вино. Както във всеки друг момент, и сега се запита какво ли прави в момента Пиа. Той нямаше никакъв интерес към чудесата, сътворени от кухнята на Виоланте — за разлика от чудовището до него, което тъпчеше всичко пред себе си в ненаситната си паст. Рикардо не смееше да го погледне — този бъдещ херцог, този благородник. Как е възможно страната му, неговият град в един от близките дни да станат притежание на това същество?!
Рикардо погледна крадешком към подпухналото лице с отвратителните му пълни устни и прихлупените му очи, с безбройните му брадички. Нищо от това не би имало значение, ако лицето беше мило или очите — топли. Но на Рикардо не му трябваше много време, за да познае истинската същност на Джан Гастоне — той беше дете, своенравно, опасно дете, с преждевременно развит интелект и желязна воля, дете, което бе свикнало да става по неговата воля, дете, което е било учено, че може да има всичко.