Антуражът от красиви млади мъже, които се въртяха около него като планети около слънцето, беше копринен и мълчалив, но абсолютно ненадежден. Няколко пъти Рикардо ги улови да го съзерцават ревниво. Ако можеше, би ги успокоил — той нямаше никакъв интерес към любимите креватни занимания на Джан Гастоне, независимо от размера на кесията, която той би му предложил. Нямаше никакво желание да се превръща в пасивен педераст заради този морж.
Заболя го за Виоланте, лишена толкова грубо от своя ранг. Рикардо знаеше, че херцогинята бе поканила девера си да им помогне да сложат пръти в стремежа на Фаустино към властта, но сега не бе в състояние да изпита нищо друго, освен растящо негодувание към този натрапник. Ръката около ножа му се сви в юмрук. Запита се как ли би прокървил Джан Гастоне, ако забие ножа странично в гърлото му — може би като прасе? Но после пръстите му се отпуснаха и той остави ножа до чинията си.
— Гладен ли си, скъпи? — приведе се към него Джан Гастоне и едва не смаза рамото му.
Рикардо се дръпна едва забележимо и отговори:
— Не, милорд.
— Трябва да ме наричаш „Ваша светлост“. Какво мислиш за нашата сестра, херцогинята?
В този въпрос имаше толкова много неща, които не бяха наред, че на Рикардо му отне известно време, докато отговори:
— Тя е много добра жена.
— Обичаш ли музиката?
Този беше по-лесен.
— Да, Ваша светлост.
— Би ли се изненадал да научиш, че моят брат, покойният съпруг на херцогинята, помогна за изобретяването на пианото?
— Днес нищо не би могло да ме изненада, Ваша светлост.
— Така си е — ухили се широко Джан Гастоне. — Той дари патронажа си — както впрочем и члена си, но това е друга история — на един тип на име Бартоломео Кристофори, красив млад майстор на клавесини от Падуа. Двамата измислиха заедно овалната спинета, както и малката, така че брат ми да може да му свири контрапункт и извън леглото, и в него. И от тези два инструмента изобретиха пианото, с черните и бели клавиши, на чиито прекрасни звуци се наслаждаваш тази вечер.
Рикардо се извърна към него и го изгледа с надменно презрение, но се смути, когато усети, че Джан Гастоне реагира на погледа му с нескрито удивление. Даже нещо го бе накарало да остави вилицата си.
— За момент… Не, няма значение.
И херцогът се зае отново да пълни устата си, като се обърна към Дами и изостави напълно Рикардо.
Изпълнен с облекчение, че най-сетне е освободен, Рикардо се надигна от масата и побягна надолу по каменните стъпала. Когато се озова на двора, той изпълни блажено гърдите си със свежия въздух, почти разплаквайки се от радост, че е избягал оттам, от този живот на упадък на благородниците. Дворецът вече не беше за него раят, който беше едва този следобед в библиотеката. В този момент имаше чувството, че кракът му никога повече няма да стъпи тук. И после изпита внезапен копнеж по баща си.
Излезе, както правеше винаги, през входа за прислугата и познатите приятни улички на квартала на Кулата го погълнаха. Както винаги, внимаваше за преследвачи. Но очевидно не беше достатъчно внимателен.
Тихо и безшумно Джулиано Дами следваше Рикардо по своя собствена работа. Вървеше в сенките на квартала на Кулата и видя как Рикардо изчезва през малката вратичка на една конюшня, а после чу тихото изцвилване, което поздрави младежа. Джулиано се вторачи в къщата до конюшнята — там седеше един старец с чаша в ръка и лула в уста. Дами постоя нерешително няколко минути пред къщата, а после кимна сякаш на себе си и повдигна резето. Старецът вдигна очи, очаквайки да види сина си. Бавно, но сигурно, веждите му се повдигнаха, челото му се сбърчи и той изръмжа:
— Ти?!
Тринайсета глава
Охлювът
След обезпокоителния разговор с бащата на Рикардо Джулиано Дами пое обратния път през квартала на Кулата. Знаеше, че трябва да се върне при господаря си преди отсъствието му да бъде усетено, но в момента имаше много неща на главата си, а и винаги бе обичал градовете през нощта. На фона на обсипаното със звезди небе дворецът изглеждаше приказен, нощта беше топла, а във въздуха се носеше леко ухание на зюмбюл. Сетивата му вкупом се съюзиха срещу него и той забави крачка. Ако някой го беше попитал защо се влачи, той щеше да каже, че мислите му го забавят.