Някой наистина го попита.
Чу след себе си стъпки. А после глас в тъмнината:
— Защо вървите толкова бавно?
Дами се обърна. Сигурно беше загубил форма, защото имаше най-доброто ухо в цяла Тоскана, настроено да чува всичко — от клюките на прислугата и завръщащи се късно съпруги до гневни кредитори. Без да променя ленивата си походка, той се върна към човека, който му зададе този въпрос. Лунната светлина му показа младеж с фантастична красота — пепеляворуса коса, перлена кожа с едва набождаща млада брада, кадифени очи и плътни устни. Дами плъзна потъмнелите си пурпурни очи към лицето на младия непознат и го изгледа многозначително.
— Защо вървя бавно ли? — Усмихна му се лениво. — Може би съм охлюв. Какво ще кажете? — Плъзна дългите си пръсти по бузата на младежа. Бавно, много бавно. — А вие? Може би и вие сте охлюв? Защото трябва да признаете, че вие също вървяхте много бавно.
Младежът се усмихна. Плътните му устни се разтвориха, за да разкрият перфектни бели зъби. Бавно, много бавно, той хвана един от пръстите на Дами между устните си и го засмука. Дами получи своя отговор. На връщане към двореца двамата вече вървяха много по-бързо от преди.
Виоланте се събуди от обичайния си сън за близнаците с необичаен трепет в сърцето. Постепенно събитията от вчерашния ден нахлуха в съзнанието й. Пристигането на Джан Гастоне, завръщането на Дами в живота й — мъж, към когото изпитваше едновременно страх и омраза, без самата тя да знае защо. Кошмарното пиршество, което й върна толкова много болезнени спомени. А днес Рикардо щеше да поеме с коня си на дългия път към „Сан Галгано“, защото тя все още не можеше да реши дали да разкаже всичко на своя девер.
Лежа дълго след събуждането си, вторачена в гънките и диплите на завесите на леглото си. През отворения прозорец в стаята влетя лястовичка. Птицата кацна на таблата на леглото й, наклони главицата си и се загледа в нея с черните си, дребни като мъниста очи. Но преди Виоланте да успее да я погали, птицата излетя право през прозореца, с безотказна решимост и целенасоченост. Присмивайки й се.
Виоланте отметна завивката си и позвъни за Гретхен. После се облече, закуси и присъства на съвета си, затъмнена както винаги от гладкия, нагъл изказ на Франческо Мария Конти. Едва след това изкачи стъпалата към покоите на Джан Гастоне. Беше видяла състоянието му след края на вечерта и знаеше, че е продължил да гуляе и да се забавлява и след пиршеството, защото бе чула достатъчно смях и музика, както и други звуци, които не смееше да анализира, излизащи от стаята му до малките часове на нощта. Затова изчака достатъчно, докато се реши да отиде при него. Херцогинята никога не бе пила повече от една чаша вино на сядане на масата, даже и насред дълбините на нещастния си брак. И нямаше никаква представа как подобни ексцесии могат да повлияят на състоянието на човека на следващия ден.
Но когато, след като я поканиха, влезе в стаята, тя бе приятно изненадана от вида на Джан Гастоне. Беше станал от сън, вече облечен в прилични дрехи, бакенбардите му бяха избръснати, а перуката — сресана и подредена. Краката му бяха потопени в сребърен леген, от който се издигаше ухание на лавандула, и тя за първи път долови, че в него има нещо царствено. Поведението му и приятелската усмивка, с която я дари, я накараха да се престраши. И загледана през него към прозореца и пътя на лястовичката — към града, нейния и неговия град, херцогинята започна разказа си.
Очевидно й предстоеше да свикне да очаква неочакваното. Наличието на опозиция изненадващо извади Джан Гастоне от обичайната му вцепененост и апатия, зареди го с нова енергия. Бързо отхвърли всички идеи да молят баща му за помощ, за намесата на оръжия и армии, и отсече:
— Флоренция няма никаква свястна армия! Регистърът на гарнизона показва, че по-голямата част от пехотинците са над седемдесет, а хората със зъби — единици. Единствената пехота и кавалерия, която си струва името, е армията на сестра ми от пфалцграфството.
При тези думи деверът й сви презрително устни и тя не успя да схване кое от двете не му се нрави повече — мисълта за старческата армия на Флоренция или присъствието на войските на ненавистната му сестра.
— Скъпа сестро, ще се справя лично с този проблем! — обяви, с което очевидно смяташе разговора за приключен. — Ще имаш удоволствието да получиш моята защита, а онези предатели — капитаните, ще разберат какво е да си имаш работа с един Медичи!