Виоланте се опита да запознае своя девер с подробностите от онова, което вече знаеше и което подозираше, но той не желаеше да чува нищо повече по въпроса. Махна с ръка и единственото, което попита, беше:
— Кога е следващата среща на тези деветима предатели?
След кратко колебание херцогинята отговори:
— Довечера, в девет часа. В кръглата църква на Монтесиепи, точно над абатството „Сан Галгано“ извън града. Моят… човек от квартала на Кулата трябва да бъде там и да подслуша целия им разговор.
Джан Гастоне като че ли не си спомняше името на въпросния човек — ако изобщо си бе направил труда да го запомни.
— Имаш предвид онзи хубавичкият ли? — подхвърли.
Тя прецени, че няма никакъв смисъл да му противоречи, и простичко отговори:
— Да.
— Много добре! — кимна Джан Гастоне. — Остави тази работа на мен, скъпа снахо!
Нямаше какво друго да стори, освен да напусне покоите му. Докато затваряше голямата врата зад гърба си, Виоланте усети, че се смалява. Закова се на място и преглътна тежко. Не беше очаквала да бъде извадена напълно от разрешаването на проблема. През последните десет години тя бе управлявала този град. През последните двайсет дена се бе борила той да остане в ръцете на Медичите. И едва сега си даваше сметка какви патерици са били тези две цели за нейната болна душа. И какво ще прави оттук нататък, след като й ги отнеха, за какво ще живее?
Пиа разбра, че моментът е настъпил.
Тази вечер и Нело, и Фаустино заминаваха за „Сан Галгано“. Веднага, след като видеше как каретата им отпрашва по пътя към града, тя трябваше да оседлае Гуиневир и да поеме бързо и надалече, много далече оттук, далече от Сиена. Нямаше никакъв план. Знаеше само, че трябва да избере един път и да го следва — до някъде, до където и да е, и там да започне наново.
Нямаше никакво злато, с изключение на медальона на Клеопатра. Ако успееше да се измъкне, може би на юг, би могла да го продаде за някаква дребна сума пари. Вероятно Палма, Месина или Капри — все места, където никога не бе ходила, но за които беше чувала достатъчно. Изнежени, пропити от слънце места, чиито екзотични имена повтаряше през детството си подобно на поеми. В наивността си Пиа въобще не се сети да се запита дали би било лесно за човек, израснал сред лукс и разкош, да се превърне в слуга на други. В този момент единственото, което знаеше, бе, че всичко друго би било по-добре от онова, което се очакваше от нея като съпруга на Нело.
Прекара деня си във вихрушка от нервно очакване и странна неохота. Не умееше да се самоанализира достатъчно, за да си признае, че някаква дребна част от нея не искаше да заминава никъде. Да избяга от Тоскана, би означавало никога повече да не види Рикардо Бруни, никога повече да не се смее с него, нито да яздят заедно, нито да си разменят по някоя забранена целувка. Ала винаги, когато мислите й политаха към Рикардо, тя започваше да се укорява — заради чувствата си и заради времето, което бе прекарала с него. Защото в Сиена тя бе съпруга на Нело, което щеше да рече, че и без това не би могла да бъде с Рикардо, а да го вижда всеки ден наоколо, без да може да бъде негова, би било истинско изтезание за нея.
Цял следобед се луташе безутешна из замъка. От един ветровит процеп за стрелци зърна коняря, който извеждаше екипажа от четири сиви коня в двора, подготвяйки ги за впрягане в каретата. Пиа изчисли, че оттук до „Сан Галгано“ е около час път с карета. Слуга, въоръжен с кофа и четка, покриваше герба на Орлите с черна боя. Слънцето вече слизаше към хоризонта, а Деветимата трябваше да се срещнат в девет часа. Това щеше да рече, че каретата скоро ще потегли и тя ще бъде свободна. Усети отново онова странно прокобно присвиване в корема си, но въпреки това заслиза надолу към конюшните, за да нахрани Гуиневир с овес и да й даде сили за пътешествието.
В конюшните ухаеше успокоително на сено и коне. Докато Пиа хранеше и галеше кобилата си, не пропусна да даде шепа овес и на черния жребец на Нело, както и да провери състоянието на бинтования му крак, избутвайки леко главата му, когато той както винаги се опита да захапе ухото й. Огледа седлото на Гуиневир, за да се увери, че всичко си е на мястото. Беше благодарна на синьор Бруни, че бе настоял тя да научи името на всеки елемент от седлото и сбруята, като я караше да оседлава коня си отново и отново. Учителят й казваше, че ездата си е цяло преживяване, затова всеки ездач трябва да знае всичко за коня и оседлаването му. А когато тя му бе подметнала, че в крайна сметка това е работа на прислугата, той се бе изсмял. Синьор Бруни. Колко ли време щеше да мине, докато престане да мисли за него?