Стегна седлото на Гуиневир с вече обиграни, макар и треперещи пръсти, изведе я на двора и се метна леко на гърба й. После вдигна качулката на мантията на главата си и потегли, брулена от вятъра. Полетя заедно с Гуиневир към хълмовете и към абатството „Сан Галгано“.
Пиа стигна до абатството точно преди залез-слънце. След като бе напуснала замъка, бе поела по пътя на югозапад, към Гросето. Но оттам нататък пришпори коня право през хълмовете, за да изпревари каретата. Така заникът я завари в Монтесиепи. В мига, в който пред нея изникна огромното абатство, всичките й страхове да не го пропусне се изпариха. Пое през тучната дъбрава. Последните отблясъци на слънцето нахлуваха между зелените листа на дърветата и сенките им минаваха през хълбоците на Гуиневир подобно на рибен пасаж.
Самото абатство се оказа обширно пространство от камък, в мащаби, които Пиа изобщо не беше очаквала. В гърдите й се надигна тревога. Самата църква беше голяма колкото тяхната катедрала, само че разрушена — каменните стени и счупените й арки пронизваха потъмняващото небе над главата й. Пиа се смъкна от гърба на Гуиневир, свали и юздите, за да ги завърже, и кобилата приведе глава и благодарно започна да пасе от сочната трева. Хълбоците й блестяха от пот, по устата й бе избила пяна. Пиа я потупа гальовно — тя се бе оказала много вярна спътница в това скоростно и трудно пътешествие.
Със съзнанието, че всеки миг е ценен, Пиа премина предпазливо през руините на вратата и се огледа. Древното абатство беше открито към небето — перфектен правоъгълник от тъмносиньо, обрамчен от камък. От най-високата част на кръстокуполния кораб едно-единствено кръгло прозорче я наблюдаваше подобно на непримигващо синьо око. Север. Значи кръглата църква на отшелническата обител трябва да е през тази зееща врата и малко нагоре по хълма.
Пиа тръгна бързо през манастирската част, населявана днес единствено от духове. Почти очакваше да чуе отглас от църковен напев или стъпки на отдавна споминал се монах. Но огромното място беше необичайно тихо. Вярата го бе напуснала много отдавна и то бе преминало във владение на един по-стар бог. Гората настъпваше към него от всички страни и съвсем скоро щеше да погълне дори монолитната църква преди него. През всеки от зеещите прозорчета, отдавна лишени от красивите си дъгоцветни стъкла, се виждаше единствено тучната зеленина. Млади филизи вече бяха започнали да си пробиват път между старите камъни, разклащайки ги подобно на стари зъби. Пиа имаше чувството, че е попаднала в някой друг век.
Внезапно някой сложи ръка на рамото й и тя се вцепени от ужас. Очакваше да види или Нело, или призрачна ръка от скрипториума и призрачно лице, засенчено от качулка. Обърна се. Да, фигурата действително беше с качулка, но лицето под нея беше на Рикардо Бруни.
Той започна ненаситно да я целува — стотици, хиляди пъти, под погледите на гората и нейните тайнствени създания. Беше толкова щастлив, че я вижда, че изобщо не спомена нищо за глупостта, която я бе довела тук, при него, близо до опасността. Но когато двамата най-после се откъснаха един от друг, той стисна рамото й и прошепна уплашено:
— Как се озова тук?
— На кон — отговори с усмивка тя. — Яздих бързо и надалече, точно както си ме учил. Гуиневир е завързана в горичката оттатък църквата.
— А Нело?
— Той идва с Фаустино. Но идват с каретата, а тя може да върви само по големия път, така че са по-бавни. Аз тръгнах след тях и пристигнах преди тях, като минах напряко през полята и горите. Но няма да се забавят още дълго. А ние дори не сме на правилното място. — Докосна го и извика: — Хайде, ела! Имам да ти разказвам много неща по пътя.
Той я хвана за ръка и изобщо не я пусна, докато вървяха през запустелите руини и покрай позлатените от залязващото слънце камъни. През северния трансепт навлязоха в света на гората и виковете на странни създания около тях ги накара да се сгушат един до друг. Пиа започна да му шепти, че е разбрала за Ромул и за голямата опасност, в която се намира херцогинята. Редеше разказа си почти с неохота, защото само за момент си помечта синьор Бруни — Рикардо, да се обърне, да я метне на Леокорно и да я отведе, сега и завинаги. Но тя беше негова булка само във фантазиите си, в тази гора. А в нейния свят законите на Сиена я обвързваха за друг.