Ускориха крачка и не след дълго достигнаха до малка църква на върха на хълма, толкова малка и кръгла, колкото абатството беше огромно и правоъгълно. В края на гората се спряха колебливо, давайки си сметка, че всеки момент ще напуснат прикритието си.
Като постави пръст на устните си, Рикардо остави за малко Пиа, за да огледа терена. Когато се върна, я хвана за раменете и изрече:
— Трябва да се връщаш, преди да те открият!
Пиа не каза нищо. Само бавно поклати глава, а тъмните й очи не се откъсваха и за миг от лицето му. Затова той я взе със себе си в малката църква. Вътре тя беше кръгла като римски храм или параклис на тамплиерите. В каменния мрак пред очите им се очерта огромен нащърбен камък, стърчащ от покрития с плочки под, с нещо черно и кръстовидно над него — дръжката на меч, забит в камъка, мечът на Сан Галгано, а може би и на самия Артур. Мечът на обезверен войник или на човек, достоен за крал. Рикардо се загледа в него. По друго време би хванал дръжката, само за да провери легендата, но точно сега нямаха време.
— Да се скрием тук! — Посочи към редица дървени пейки. — Не могат да влязат от никъде другаде, освен оттук, за да стигнат до олтара.
Пиа легна зад пейките в най-тъмната част на кръглата църква, а Рикардо, без нито миг неловкост или колебание, легна до нея, разтвори обятията си и тя се сгуши върху гърдите му. Усещайки за първи път цялото си тяло притиснато до неговото, на нея й се наложи да си напомни, че това е свято място. Извиси мислите и очите си към небесата. Куполът на ротондата изплува сред сумрака — една дълга, перфектно описана спирала, също като черупката на охлюв, извиваща се все по-навътре и по-навътре, изработена от бял камък, редуващ се с червени тухли. Докато Рикардо притискаше Пиа към себе си, тя следваше с погледа си спиралата на охлюва. Времето пълзеше бавно, а ако зависеше от нея, би го накарала да пълзи още по-бавно. Беше й напълно достатъчно да го прегръща и да гледа към спиралата. Защото ако погледнеше в очите му, с нея щеше да бъде свършено.
Сякаш изминаха часове, когато светлината на факлите освети мрака. Сърцето на Пиа заби бързо и болезнено. Рикардо сложи пръст върху устните си и й кимна, подканяйки я към края на редицата. Девет факли минаха по пътеката и се превърнаха в кръг, всяка от тях осветяваща фигурата с качулка, която я държеше. И Пиа за пореден път долови екота на миналото и на монасите, но този път ехото не беше от свята музика или тътрене на сандал, а от дяволската сила на черната меса. За момент тя се ужаси, че под качулките няма никаква плът, а само зеещата чернота на демони.
Както винаги, първи наруши тишината Фаустино.
— Е, часът настъпи! Ромул ще бъде с нас съвсем скоро, за да планираме нападението. Но първо е ред на нашата гражданска задача. Всичко ли е готово за Палио?
— Да. Изработих механизма за подправяне на жребия, като за това ми помогна самият Ромул. След като всичко мине по план, ще бъдат разпределени и конете — изрече друг глас.
— А нашите синдикати?
— Залагането ще става по групи. Сформирали сме синдикати във всеки от кварталите и всеки търговец и благородник, чак до най-скромния пекар и водоносец, са дали своя дял.
— А после?
— Като техни капитани те ни имат доверие, че ще заложим парите на жокей на кварталите си. Но аз ще заложа всички пари на Нело, както сме се разбрали, така че нашата контрада пак ще спечели, въпреки че победата ще бъде ваша. Загубите ще бъдат посрещнати от останалите квартали, които нямат никакво понятие за начинанието ни.
— По този начин Деветимата ще станат богати и могъщи, а останалите ще станат бедняци и скоро ще изчезнат.
Пиа и Рикардо се спогледаха. Това залагане щеше да превърне половината жители на града в просяци.
— А какво става с Ромул?
— Неговата роля в сделката съвсем скоро ще стане ясна. Очакваме го всеки момент — изрече гласът на онзи, който беше говорил за жребия. — Но накратко казано, той ще се включи по съответния начин по време на самото състезание, докато целият град се е стълпил на площада.
— Чувам карета… трябва да е той! — Това беше по-млад, носов глас. Пиа неволно се стегна. Нело — не сред Деветимата, но спотайващ се в сенките извън техния кръг.
Пиа надигна предпазливо глава. Наистина се чуваше тропот на карета. На карета голяма и толкова тежка, че Пиа усети вибрациите й чак в гърдите си.