Разбира се, Тод не знаеше със сигурност дали Боби има ахилесова пета. Но инстинктът му подсказваше, че има, а Мили можеше да го отведе до нея. Да, всичкият този петрол в ранчото определено си заслужаваше труда.
— Влизай — подкани я той, като извади сака й от багажника. — Ще ти покажа стаята ти, а после можем да отидем в града. Как ти звучат обяд и пазар в Бевърли Хилс?
— Чудесно — усмихна се Мили, но внезапно лицето й помръкна.
— Какво има? — попита той.
— Всичките ми пари отиват в спестяванията ми за Нюуелс — тъжно обясни тя. — Не мога да си позволя да пазарувам. А и нямам елегантен тоалет за обяд.
— Успокой се — усмихна се Тод. — Този уикенд е за моя сметка. Ти трябва само да се забавляваш.
Ако Бел Еър й беше направил впечатление, очите й едва не изскочиха, когато слязоха в Бевърли Хилс и Тод вкара колата в павирания двор на „Пенинсула“, където подаде двайсетачка на издокарания в сива ливрея служител, за да я паркира отпред.
— Чувствам се като Джулия Робъртс в „Хубава жена“ — прошепна Мили, когато им поднесоха охладени омари и прясно ризото, които тя погълна в миг.
Не беше хапнала нищо от ранната закуска в шест часа и умираше от глад.
— Виж тези жени — каза. — Карат ме да се чувствам като просякиня.
Лицето без грим, джинсите и тениската наистина я отличаваха от безукорно фризираните и издокарани холивудски съпруги, които ги заобикаляха. Тод, който бе сменил костюма си със светлосиня фланелки и бежов панталон, я изгледа преценяващо.
— Хм — кимна накрая. — Да. Малко поизлъскване няма да ти дойде зле.
Мили се изчерви. Вярно беше, разбира се, но беше очаквала любезно уверение, че изглежда чудесно. Вероятно месеците, прекарани сред каубои, които несъмнено бяха най-учтивите мъже на земята, я бяха накарали да придобие нереалистични очаквания.
Тя остави вилицата и ножа, внезапно откри, че апетитът й се изпари.
— Не се отчайвай — усмихна се Тод, като се протегна и я потупа по ръката. — Имам нещо наум. План. Но трябва да ми се довериш. Да се оставиш напълно в ръцете ми. Имаш ли ми доверие, Мили?
— Разбира се — нервно се засмя тя, като си помисли, че този мъж задаваше адски странни въпроси понякога. — Защо да ти нямам доверие?
— Добре — ухили се той. — Тогава започвай да ядеш. Очаква ни натоварен следобед.
Веднага след като плати сметката, Тод подкара към Родео Драйв, като междувременно проведе няколко кратки неразбираеми разговора по мобифона си.
— Чудесно — каза и затвори телефона, като вкара блестящото тъмносиньо ферари елегантно в малкото място за паркиране. — Могат да те вземат. Последвай ме.
За втори път този ден Мили позволи да я хванат за ръка и да я отведат някъде. Влязоха в козметичния салон на Дженифър.
— Здрасти, скъпи — провлече дрезгаво старицата зад рецепцията, като отчаяно се опита да изкриви съсипаните си от пластична хирургия черти в усмивка. — Това ли е младата дама?
Тя прикова очи в Мили, която се паникьоса. Жената приличаше на извадена от филм на ужасите.
— Да, това е Мили — представи я Тод. — Иска пълната програма — вежди, мигли, нокти, кола маска. Имаме час при Мими в пет и половина, затова ще се върни да я взема в пет и петнадесет.
Старицата погледна часовника си и поклати глава, вторачена в момичето като водопроводчик, разглеждащ отчаяно състоянието на древен скапан бойлер.
— Само два часа? — промърмори под нос. — Не е много.
— Катинка, ти си гений — усмихна се Тод, като се наведе и целуна напудрената буза. — Знам, че ще успееш, скъпа.
Мили видя как лицето на старицата се изчерви доволно. Пфу! Да не би да си падаше по него? Тод беше стар, но това същество можеше да му е баба.
— За теб, скъпи, ще направя всичко възможно.
— Да не ме оставяш тук? — извика Мили и ужасено стисна ръката на Тод.
Припомни си последния път, когато бе подложена на разкрасителни процедури в деня на дебютантския си бал в Лондон. Кошмарен спомен. А нещо й подсказваше, че зловещата старица планира нещо много по-сериозно от маникюр и сушене със сешоар.
— Не ставай глупава — сгълча я той, като измъкна ръката си. — Имам работа. Ще се почувстваш чудесно тук. Забавлявай се, ще се видим в пет.
Два часа по-късно Тод най-после се завърна и откри намръщената, все още леко зачервена Мили, която го чакаше отпред.
— Беше отвратително, истинска агония — оплака му се, когато Тод мълчаливо подаде черната си кредитна карта на деветнадесетгодишната служителка, която се бе настанила зад рецепцията. — Чувствам се като някое от онези страшни безкосмени кучета, които хората разнасят в кошници.