— Изморена ли си?
— Аха — въздъхна тя. — Но прекарах великолепно. Боби отсъства толкова много напоследък, че в Хайуд се чувствам адски самотна.
— Така ли? — небрежно попита Тод.
Разговорът май щеше да стане доста интересен, помисли си той.
— Честно казано, дори когато си е у дома, се върти наоколо като мечка с наранена глава — сви устни Мили. — Нуждаех се точно от такава почивка.
— Какво го тревожи? — попита Тод, като сипа две чаши безкофеиново кафе и й подаде едната. — Парични проблеми?
— Мисля, че те са част от грижите му — потвърди Мили. — Но пък имаме доста нови клиенти, а и той е претрупан с работа, така че не мога да разбера какво точно го безпокои. Но напоследък всички говорят за онези съдебни дела в Уайоминг, а това го стресира още повече.
— Какви дела?
— О, Господи, наистина не съм съвсем наясно — отегчено отвърна Мили. — Нещо за петролните компании, които прогонили каубоите от земите им. Не се случвало често в Калифорния, но всички са разтревожени.
— Наистина ли? — вметна небрежно Тод, като положи усилия да скрие възбудата си. — Е, сигурен съм, че всичко ще се подреди.
Мили се прозя и прикри устата си с ръка. Тод остави чашата си, приближи се до нея, обгърна я през кръста и я свали от плота. Беше незначителен жест, но неочаквано интимен.
— А междувременно — каза той, като отдръпна ръцете си неохотно, — трябва да престанеш да се тревожиш за хорските проблеми и да се наспиш хубаво.
Веднага след като Мили си легна, Тод се втурна в кабинета си и грабна телефона.
— Джак?
Гласът на адвоката прозвуча замаяно и сънливо от другата страна на линията.
— Тод? Ти ли си? Господи, колко е часът?
— Няма значение — нетърпеливо отговори Тод. — Може би имам нещо интересно за Хайуд. Искам да откриеш всичко възможно за делата между каубоите в Уайоминг и петролните компании.
— Уайоминг? — промърмори адвокатът изморено. — Да, разбира се. Добре. Кога искаш информацията?
— Утре сутрин — отсече Тод и затвори.
На следващата сутрин Мили се събуди от ярката слънчева светлина, която нахлуваше в спалнята й през вдигнатите щори.
— Събуди се.
Тод отвори широко прозорците и в стаята нахлу хладен въздух. Мили инстинктивно се пъхна под завивките и се зачуди защо домакинът й не бе почукал. Слава Богу, че си беше облякла пижамата.
— Вече е девет и петнадесет — съобщи Тод, като потри ръце. — А това означава, че имаш половин час да се облечеш и да излезем.
— Къде… отиваме? — промърмори тя сънливо.
— Днес е щастливият ти ден — ухили се той. — Отиваме на езда.
Центърът за езда „Мандевил каньон“ покри представите на Мили за рая.
Само на няколко километра северно от „Сънсет“ в Брентуд, богаташки квартал в Ел Ей, лежеше огромно имение с великолепни зелени ливади, буен поток и стотици акри хълмисти пътеки. В подножието на каньона имаше просторен двор, идеално почистен и заобиколен от бяла дървена ограда. Традиционните дървени конюшни бяха дом на най-красивите коне, които Мили бе виждала на едно място.
Само двете симетрични палми отпред, яркото слънце и русите коняри ти подсказваха, че си в Ел Ей, а не в коневъдна ферма някъде из Кентъки.
— Тод Кренбърн! Ама че изненада!
Зашеметяващо красиво момиче, което се отличаваше от останалите коняри с това, че бе единствената брюнетка, се приближи да ги поздрави. Беше облечена в къси дънкови шорти и бяла риза, вързана хлабаво под гърдите, която разкриваше червеното горнище на бански.
— Не е типично за теб да ни посещаваш лично. И кого водиш? — усмихна се тя на Мили.
— Мили Локуд Гроувс, запознай се с Клои Коулгън.
Двете момичета се ръкуваха.
— Мили тренира в новите ми конюшни в Санта Инес — обясни Тод. — Тъкмо започва кариерата си като жокей на каубойски коне.
Моите нови конюшни? Боби щеше да побеснее, ако можеше да го чуе, помисли си Мили. Е, всъщност беше вярно, поне отчасти.
— Така ли? — попита Клои, като повдигна скептично вежди.
Като много от бившите приятелки на Тод, тя не можеше да повярва, че връзката му с това много красиво и младо момиче е само делова. Или ако е такава, надали щеше да остане същата за дълго време. А и Мили не приличаше на жокеите на каубойски коне, които бе виждала досега.