— Мога ли да използвам телефона ти? — попита тя.
Тод я изгледа учудено.
— Ще разкажа на Боби какво става. Няма по-добър момент от настоящия, нали?
— Точно така — ухили се той и си помисли, че момичето все повече му харесва. — Само един въпрос. Къде ще живееш, докато тренираш?
— О — натъжи се Мили. — Аз май приех… имам предвид… не завинаги… но си помислих…
— Че можеш да живееш при мен? — довърши Тод вместо нея. — Успокой се — продължи със смях. — Само се пошегувах. Добре дошла си.
Съмър чу само откъслечни крясъци от разговора.
— Не, не ми пука какво казва той… дай да говоря с него. Мили, дай шибания телефон на Кренбърн!
Боби бе вдигнал телефона в кухнята на семейство Макдоналд. Съмър седеше в стаята си на горния етаж, точно отгоре. Преструваше се, че учи, но попиваше внимателно всяка дума от драмата, която се разиграваше под нея, притиснала уши към дъските на пода. Дори без виковете на Боби ставаше ясно за какво говорят. Бяха предложили на Мили и тя очевидно бе приела да се състезава за някакъв собственик на коне от Ел Ей. Някакъв тип на име Джими, когото Боби наричаше въплъщение на дявола. Явно обвиняваше Тод за случилото се.
Съмър си помисли доволно, че Мили му бе затръшнала телефона, защото го чу да ругае и да набира нов номер, преди крясъците да започнат отново.
— Не смей да ми затваряш проклетия телефон! Да, ти си… ти си дете! Дай да говоря с него, Мили. Съвсем сериозен съм.
Разговорът продължи в този дух още няколко минути. Накрая виковете спряха и Съмър чу затръшването на кухненската врата, когато Боби изскочи в двора. Втурна се към прозореца и го видя да върви към конюшните, стиснал ръце в юмруци.
Задейства се импулсивно. Смъкна анцуга си и облече виненочервена рокля. Беше на майка й, от шестдесетте години, и Съмър винаги я бе харесвала, но в Хайуд рядко бе достатъчно хладно, за да я облече. Свали ластика от лъскавата си коса, разроши я, за да бухне, сложи си руж и гланц за устни. Накрая обу любимите си черни ботуши и се втурна след Боби.
Настигна го в малкия офис, където го завари отчаяно да мята миниатюрна баскетболна топка в коша, закачен на вратата.
— Здрасти, сладурче — поздрави я той. — Извинявай за виковете. Отделих ли те от ученето?
Искаше й се да му отговори, че самото му присъствие я разсейваше.
— Не — промърмори вместо това. — Просто ми се стори разстроен. Исках… помислих си…
Хайде, Съмър, заповяда си тя. Не се страхувай. Не и сега.
— Помислих си, че имаш нужда от компания.
Сърцето й биеше адски силно и за миг се уплаши, че и Боби ще го чуе. Но се насили да отиде до бюрото, където той седеше, и да кацне на ръба му. Сложи ръка на рамото му и се наклони към него.
— Знаех си, че Мили ще те разочарова накрая — прошепна тя, като нежно погали врата му. — Не те обича. Не те обича така, както аз те обичам.
Обгърна ръце около врата му и притисна устни в неговите.
За миг Боби отвърна на целувката й. Все пак Съмър бе толкова красива и чувствена, и… на разположение. В този момент най-лесното нещо щеше да е да прави любов с нея и да разсее ужасните си мисли с устните и тялото й. Да забрави Мили и Тод, да отпъди образите им от главата си.
Но после се стегна. Това беше Съмър, за Бога. Малката Съмър Макдоналд!
— Недей — спря я и я бутна настрани решително.
— Защо? — попита тя, наведе се и отново го целуна.
Вълнената й рокля беше мека като бебешко одеялце и лежеше красиво върху голите й бедра. Боби не можеше да си спомни последния път, когато я бе видял в рокля, особено сексапилна като тази. Нужна му бе страхотна воля да не съдере дрехата и да направи точно това, което тя искаше.
— Не искаш ли? — прошепна момичето.
— Мамка му, Съмър — изсумтя Боби.
Искаше му се да не е толкова възбуден. Никога не бе мислил за нея по друг начин, освен като за сестричката на Дилън. Не желаеше да си я представя гола.
— Аз… да… разбира се, че искам. Искам те — призна той. — Но не бива.
— Защо не?
Тя стана от бюрото и се настани в скута му. Зарови лице в рамото му и плъзна ръце под ризата му.
— Искаш ме. И аз те искам. Защо да не бива?
— Ааа!
Той скочи на крака, вдигна я от скута си и я сложи на бюрото, после отскочи от нея, сякаш бе гърмяща змия.
— Защото! — изкрещя. — Защото не бива, ясно ли е? Ти си дъщеря на Уайът и сестра на Дилън. Ти си Съмър, за Бога. Не.