Арабинът излезе от бара, без да погледне назад. Не се ръкува с Джаспър, дори не се сбогува. За момент Джаспър се ядоса. За кого се мислеше тоя тип, по дяволите?
Но после реши да забрави за гнева си. Нямаше никакво значение какво Али си мисли за него. Пъхна в джоба си две от десетачките, които арабинът бе оставил на бара, смъкна се от столчето и последва бъдещия си работодател навън в дъждовната лондонска вечер.
20.
Дилън Макдоналд стоеше в малката галерия на Каръл Бентли в Лос Оливос и нервно пристъпяше от крак на крак.
— Доста се забави, нали? — промърмори той притеснено.
Съмър се усмихна и стисна ръката му окуражително.
— Не чак толкова — успокои го тя. — Оценява картината. Това й е работата.
Едва успя да довлече брат си тук, но бе твърдо решена да покажат на местните търговци на картини завършения портрет на Уайът. Съмър не беше художничка, но разбираше кога нещо е наистина хубаво. Дилън бе уловил духа на баща им идеално, каквото и да говореше. Но нямаше смисъл да му го казва. По-добре да го чуе от Каръл.
— Да, ама ужасно се бави — каза той, като загриза ноктите си нервно. — Какво толкова, или й харесва, или не.
Беше долно от нейна страна, но Съмър се радваше, че брат й е толкова нервен и притеснен тази сутрин. Това й помагаше да се фокусира върху нещо различно от собствените й проблеми. Пък и идването им в града й осигури чудесно извинение да се махне от ранчото. Приятелят на Боби, Шон, пристигаше на гости за уикенда. Мисълта да се държи мило и гостоприемно с някакъв непознат и да си бъбри с Боби небрежно, я изпълваше с ужас, от който дланите й се потяха, а главата й пулсираше болезнено от напрежение. Щом не можеше да избегне неприятната ситуация, поне щеше да я отложи с няколко часа.
След злощастния й опит да го свали през април, когато Мили изчезна за уикенда с Тод Кренбърн, напрежението между Съмър и Боби бе непоносимо. Бяха любезни един с друг, разбира се, а и никой друг в Хайуд нямаше представа какво се бе случило. Но тя знаеше, а също и Боби, и това бе достатъчно да я накара да запламти от срам и унижение всеки път, когато беше с него, а това се случваше практически всеки ден. Единствено перспективата за ученето в „Бъркли“ поддържаше духа й. Но седмиците, които оставаха до заминаването, й се струваха безкрайни. Дори изтърпяването на уикенда с Шон й изглеждаше непосилна задача.
— Имаш ли и други като тази? — попита Каръл усмихнато, когато се върна при тях с портрета в ръка. — Имам предвид, други портрети.
Дилън кимна.
— Няколко, госпожо. Рисувам повече пейзажи, но имам и един-два портрета.
— Доста повече са — твърдо заяви Съмър, която разбираше, че не е време за фалшива скромност. — Уили, Майк, повечето работници в ранчото…
— Някои от тях са само скици — поправи я Дилън бързо.
— Е, ще взема всичко, което си нарисувал — усмихна се Каръл. — Скици, завършени картини, без значение. Ако поне малко се доближават до този, ще бъдат идеални за галерията в Санта Барбара.
Дилън се намръщи и разтърка слепоочията си. Каръл се озадачи.
— Какво има? — попита тя. — Искаш да ги продадеш, нали?
— Разбира се, че иска — отговори Съмър, като срита брат си в глезена. — Нали, Дилън?
— Ами татко? — прошепна той, като я дръпна настрани за момент. — Знаеш какво е мнението му за изкуството ми. Няма ли да побеснее?
Съмър го изгледа със смесица от отчаяние и съчувствие.
— Може и да се ядоса — призна тя. — Да, възможно е. Но все някога трябва да започнеш да вземаш самостоятелни решения за собствения си живот, Дилън. Тя иска картините ти — посочи към галеристката, която ги наблюдаваше с интерес. — Наистина ли ще пропуснеш такава възможност?
Каръл усети, че младежът все още се колебае, затова реши да се намеси.
— Не съм виждала толкова добра работа от години — изтъкна тя. — Картините ти не са обикновени и смятам, че ще се продават чудесно. Можеш да продадеш готовите си творби, да си създадеш репутация и после да работиш по поръчка. Този тип традиционни портрети са замиращо изкуство.
Дилън си пое дълбоко дъх.
Майната му.
Боби тренираше състезателни коне в Хайуд. Съмър се готвеше да замине за колежа. Дори Мили следваше мечтата си и бързо се превръщаше в звезда в Ел Ей. Защо той да бъде единственият глупак, готов да пожертва мечтите си и да живее в някаква митична идеализирана представа за Хайуд, която съществуваше само в ума на баща му? А дори и вълшебното място да съществуваше, то бе мечта на Уайът, а не негова.