— Добре, госпожо Бентли — кимна той бавно. — Добре. Ще го направя. Ще ви дам и останалите си картини.
В ранчото, Боби метна куфара на Шон в стаята за гости, която навремето бе обитавала Мили, после заведе госта си да види конюшните.
— Не е лошо — подсвирна Шон възхитено, когато стигнаха до края на елегантните каменни конюшни и продължиха към училището на закрито.
От доста време възнамеряваше да посети Хайуд — появата на Мили в Палос Вердес само бе засилила любопитството му към това място — но Джими рядко му отпускаше цял свободен уикенд и досега не бе имал възможност.
— Колко животни имаш тук? — попита той.
— Двадесет и два коня живеят при нас — гордо отговори Боби. — Други шест са от местни конюшни, но тренират тук. Четири са мои собствени.
— Аха. Треньор и собственик, а? — впечатли се Шон. — Само твои или и на Кренбърн?
Лицето на Боби помръкна и той пъхна ръце в джобовете на якето си.
— Трябва ли да говорим за тоя шибаняк?
— Разбира се, че не — отговори Шон и бързо смени темата. — Само се чудех как стоят нещата. Знаеш, че не мога да търпя лигавото лайно повече от теб.
Боби не беше говорил с Тод, нито с Мили от онази ужасна нощ в Бел Еър през април. Очакваше, че на следващия ден Мили ще му се обади и ще направи опит да се сдобрят. Винаги когато се скарваха, тя правеше първата стъпка, тъй като познаваше ината му.
Но този път това не стана. Минаха няколко дни преди Боби най-после да осъзнае, че тя очакваше той да й се обади. Но тогава вече му бе неудобно и не знаеше какво да каже, нито как да започне.
Скоро Боби с ужас научи от доста хора в Ел Ей, че Мили е станала гадже на Тод. Отчаян от новината, той постъпи, както правеше като дете, когато се чувстваше безпомощен — зарови глава в пясъка и се опита да не мисли по въпроса.
Но сега, месеци по-късно, все още се събуждаше облян в студена пот посред нощ, изтормозен от образа на Мили, опипвана от онова гнусно извратено копеле. От мисълта му прилошаваше физически.
Не помагаше и това, че Мили бързо се превръщаше в едно от най-известните лица в надбягванията с каубойски коне, поне в Калифорния. Макар че все още й предстоеше да спечели някое от най-важните състезания, имиджът й просперираше, благодарение на могъщата медийна машина на Джими Прайс. Рекламните кампании на „Хамбар с ботуши“ и други фирми за каубойски принадлежности й бяха помогнали да си създаде име много по-бързо, отколкото жокейската й кариера, и несъмнено скоро щяха да бъдат последвани от по-големи национални спонсорски сделки.
Освен това тя се справяше великолепно и на състезателния фронт. Мазохистична нужда подтикваше Боби да следи резултатите й и те бяха впечатляващи. Ако Мили продължеше да поддържа сегашната си форма, тя и Демон щяха да участват във всички важни калифорнийски надбягвания следващия сезон. Оттам щеше да получи възможност и за национална кариера и разстоянието между тях, което вече бе огромно, щеше да се превърне в непреодолима пропаст.
Боби поведе Шон обратно към голямата къща и се уви в якето си по-плътно. Въпреки че вече бе средата на април, от хълмовете зад тях духаше студен вятър и вехтото кожено яке му осигуряваше приятна топлина.
Шон го последва във всекидневната. Сипа си щедро бърбън и се отпусна на едно от канапетата. Стаята почти не бе използвана от смъртта на Ханк — Боби прекарваше повечето си време в дома на семейство Макдоналд — и това си личеше. Мебелировката бе овехтяла и доста спартанска, състояща се най-вече от тъмно дърво и мрачно тиктакащи часовници. Нямаше килим, нито завеси, които да придадат уют и топлина, а тънък слой прах покриваше всичко — от грозната масичка за кафе до очукания паркет.
— Не се обиждай — каза Шон, като потупа възглавницата зад себе си, от която изскочи облак прах, — но не намираш ли, че тук е потискащо?
Боби сви рамене.
— Всъщност, не.
Не желаеше да говори за вкуса на баща си. Искаше да знае какво става с Тод. Фактът, че не си говореха, макар и приятен, си имаше недостатъци. Основният бе, че сега Боби нямаше представа какво планираше партньорът му по отношение на Хайуд. Очевидно не можеше да се надява, че просто е забравил за съществуването му. А колкото по-дълго не чуваше новини, толкова повече се изнервяше.
— Мотае ли се все още из Палос Вердес? — попита той.
— Кренбърн ли? — вдигна вежди Шон. — Да, вечно е там, като лоша миризма. Уж идва заради Мили, но през повечето време говори за бизнес с Джими или души около жена му като надървено куче. Помниш Кенди, нали?