— Защо трябва и той да идва? Шон е ужасен досадник. И защо изглеждам толкова ужасно във всичките си дрехи?
— Ти си луда — отвърна Ейми, заровила ръка в огромната купа с фъстъци на леглото, като пренебрегна думите й за Шон, когото харесваше. — Винаги изглеждаш великолепно. Имаш нужда само да я свиеш малко с помощта на брошка или нещо такова. Бих дала всичко за фигурата ти.
Макар да бяха абсолютно различни, двете момичета бяха станали близки като сестри. Мили бе единствената ездачка, която тренираше постоянно в Палос Вердес — другите състезатели на Джими, Гарт Мейвърс, Майкъл Шоу и Рики Крофърд, се появяваха от време на време, когато претрупаните им графици позволяваха — и бе самотна през повечето време. В конюшните се натъкваше само на завистта на комарите и враждебността на Шон. Дружелюбното лице на Ейми и вечното й жизнерадостно настроение бяха божи дар за нея.
За дъщерята на Прайс Мили бе свежа глътка въздух. Самоуверена, талантлива, красива. Накратко казано — всичко, което самата Ейми не беше. Тя бе и добра приятелка, която никога не се отнасяше с нея като с човек второ качество, както правеха другите красиви момичета. А беше и забавна. Гениалните й имитации на Кенди често разсмиваха Ейми до сълзи и двете прекарваха много щастливи часове между тренировките на Мили, като се подиграваха на абсурдите на живота в Ел Ей и състезателния свят.
Само две теми бяха забранени между тях: Боби, тъй като Ейми го смяташе за красив и романтичен и намираше, че приятелката й е луда да изостави Хайуд и любовта си към него, и Тод, защото Мили все още си падаше по него, а Ейми го определяше като долен мръсник.
Днес обаче започнаха да обсъждат и двете. Мили бе дочула Тод да говори по телефона за петролните права на Хайуд и бе допуснала грешката да прояви интерес.
— Попитах го само какво става — оплака се тя, като се надяваше да получи сестринска подкрепа. — Но той едва не ме захапа. Каза, че вечно съм го разпитвала за Боби и ранчото, което не е вярно. Никога не говорим за Боби. Никога.
— Какво мислиш, че става? — погледна я въпросително Ейми, която знаеше от Шон, че Боби подозира Тод в нечисти намерения относно Хайуд, но не бе наясно точно в какво. — Мислиш ли, че се стреми към петрола?
— Тод ли? А, не — поклати глава Мили. — Определено не. В договора им има клауза, че сондирането е забранено. Помня, че Уайът накара Боби да настоява за нея.
— Браво на Уайът — каза Ейми.
Не познаваше никого от семейство Макдоналд, но ярките описания на Мили и Шон я караха да ги чувства като стари приятели. Представяше си как Уайът се опитва да удържи дебелоглавия Боби и да го защити от акули като Кренбърн.
— Както и да е, Тод не би направил подобно нещо. Знам, че не харесва Боби, но… Не, не би го направил.
Ейми не беше сигурна дали приятелката й се опитваше да убеди нея или самата себе си. Но което и от двете да бе, не се получаваше.
— Е, какво мислиш? Златните обици или сините? — попита Мили, като бързо смени темата.
Най-после се бе спряла на златистата ретро рокля, в която не изглеждаше толкова мършава като в останалите. Нямаше нищо против слабостта си, но гърдите й се бяха стопили, а поне половината момичета довечера щяха да имат цици, които тежаха повече от телата им. Всеки път, когато двамата с Тод отиваха в Ел Ей, някоя изрусена крава започваше да размахва гигантските си гърди под носа му. А това караше кръвта на Мили да закипи.
— Мисля, че сините — решително отговори Ейми.
Никой никога не й беше искал съвет за красота или мода и сега бе изпълнена с благодарност към красивата Мили, която търсеше мнението й. Само близостта й с Мили я правеше по-самоуверена.
Ако можеше да я заведе в Ню Йорк следващия месец в ролята на талисман, когато се срещнеше с издателите или се видеше с Гарт… Но знаеше, че претрупаният график на приятелката й нямаше да позволи това. А и Ейми не бе споделила с нея, нито с някого другиго за интереса към стиховете й. Струваше й се, че така би урочасала успеха си.
— Мили!
Под прозореца на Ейми зазвуча какофония от пронизително свирене на клаксон. Тя се надигна от леглото и отиде да види какво става. Тод беше в двора, гледаше часовника си и крещеше името на Мили ядосано. Ейми забеляза доволно, че на главата му се образуваше плешиво петно. Надяваше се, че скоро копелето ще оплешивее напълно. Това щеше да нанесе страхотен удар на суетата му.