За Ейми не бе лесно да намрази някого, но Тод Кренбърн бе постигнал това за рекордно време. Ако ставаше дума само за грубостта му към нея, подигравателните погледи и безкрайните груби забележки за теглото й, вероятно би му простила. Но начинът, по който царуваше над Мили, даваше й заповеди и си играеше с неувереността й, я вбесяваше. Също така гнусен бе и начинът, по който се мотаеше около баща й, нахвърляйки се върху остатъците от масата на Прайс като гаден лакей.
Но както винаги, лицето на Мили засия, когато чу гласа му.
— Здрасти! — извика тя и му махна весело. — Не очаквах да дойдеш да ме вземеш. Защо не се качиш горе в стаята на Ейми? Тъкмо приключваме.
— Не, благодаря — отвърна той, като погледна часовника си за четвърти път. — Нямаме достатъчно време, бебчо.
Ако Ейми не харесваше Тод, то чувството бе взаимно. Според него, основното задължение на една жена бе да е слаба и красива. А ако не можеше да го постигне, тогава трябваше да е тиха и полезна. Ейми Прайс не беше нито едното, нито другото, а това правеше съществуването й абсолютно безсмислено. Нямаше представа какво виждаше Мили в дебелата загубенячка.
— Трябва да вървя — извини се Мили, като свали роклята и нахлузи джинсите си. — Тод мрази да го карам да чака.
— Е, няма да се засегна — отвърна Ейми заядливо, но незабавно съжали за думите си, когато видя натъженото лице на приятелката си. — Извинявай. Пожелавам ти да изкараш чудесно довечера. И не позволявай на Шон или… или някой друг да ти развали настроението.
— Няма — зарече се Мили, като грабна дрехите и обувките си и се понесе към вратата. — Надявам се и ти да прекараш добре довечера.
Да бе, помисли си Ейми. Точно така. Кенди, татко и аз. Страхотна веселба ще падне.
Но не й пукаше. По това време след три седмици щеше да е в Ню Йорк с Гарт. Нищо друго нямаше значение.
Мили не можеше да си спомни дали бе виждала снимки на „Шангри-ла“, прочутия замък на „Плейбой“, или просто въображението й бе учудващо точно.
Но което и от двете да беше, когато Тод съобщи имената им по интеркома и портите от ковано желязо се отвориха, картината пред очите й се оказа същата, каквато си бе представяла — нещо като кръстоска между райската градина и шоуто на Бени Хил.
— Уха — ухили се тя, като за пореден път оправи лепенката на гърдите си, предназначена да държи роклята й на място. — Страхотно е, нали?
Но Тод вече бе зает да маха и да се усмихва на момичетата, покрай които минаваха, и не я чу. Беше идвал тук безброй пъти и гледката не го впечатляваше.
Построена през двадесетте години за наследника на свръхбогато семейство, готическата къща бе променена в стила на Хефнър през седемдесетте години, а градините й — трансформирани в кичозен храм на секса и хедонизма.
— Колко често правят тези купони? — прошепна Мили в ухото на Тод, като се опита да привлече вниманието му, когато той подаде ключовете от ферарито на гърдестото момиче, което паркираше колите.
Златната рокля, която по-рано й се бе сторила прилично сексапилна, сега я караше да се чувства плоска и безполова. Трябваше да облече нещо вампирско червено и по-солидно, под което да пъхне сутиен с подплънки.
— О, Господи, видя ли я?
Жена поне на седемдесет години мина покрай тях, облечена само в сребърни бикини. Над тялото с увиснала кожа, която се люлееше над лъскавите бикини, имаше зловещо кукленско лице: гладко, почти восъчно бяло, с оранжеви вежди и огромни изкуствени мигли.
— Хеф може да е сексист, но определено не дискриминира възрастните — отвърна Тод и се засмя на ужасеното изражение на Мили.
Не бе необичайно да видиш застарели бивши звезди по тези събития. Те като че ли подсилваха странната бохемска атмосфера, която напомняше на картините на Йеронимус Бош.
— Опитай се да не изглеждаш толкова втрещена — посъветва я Тод. — Тази вечер ще видиш и много по-лоши неща, повярвай ми.
Беше прав. Ако къщата изглеждаше както бе очаквала, нищо не би могло да я подготви за странната циркова смесица от извратеняци, зайчета и бизнесмени, скупчени по ливадите. Вляво от нея, двама костюмирани мъже спокойно си говореха за бизнес и отпиваха минерална вода. Вдясно тийнейджърка без горнище на банския придружаваше човек, който можеше да бъде дядо й, към една от гигантските вани, където вече се вихреше мини оргия.
Но най-впечатляващото бе колко хора, особено момичета, познаваха Тод.
Една след друга жените подскачаха към него — вече започваше да разбира защо ги наричаха „зайчета“, прегръщаха го нежно и шепнеха в ухото му, сякаш Мили изобщо не съществуваше.