— Кафе — отговори той.
Имаше да мисли за страшно много неща, преди да се прибере у дома утре и трябваше да остане буден.
— Моля ви — добави.
Паскал му съобщи за смъртта на баща му едва преди няколко часа и той още не бе успял да осъзнае случилото се. Разполагаше с кратко време да се отърве от Шантал и да си събере багажа преди появата на хеликоптера, който го откара до Ница. Шумът от перките подплаши конете и последният спомен на Боби бе пронизителното им цвилене и как препускат из ринга под него. Бе потърсил с поглед Мираж, но тя разумно бе решила да остане в конюшнята. Умно животно беше. Чувстваше се ужасно, че я остави при проклетия Анри, но нямаше друг начин.
А сега седеше в самолета от Лондон. Закъсня и не успя да хване директен полет до Калифорния. Наложи се да остане една нощ на „Хийтроу“ и да се качи на първия самолет към дома си на следващата сутрин. По принцип мразеше престоите, но този път бе доволен от закъснението. Нуждаеше се от време, за да си събере мислите.
Смъртта на баща му не бе съвсем неочаквана. Ханк бе към шестдесетте, когато синът му се роди, а наскоро бе навършил осемдесет и сърцето му правеше номера от доста време. Но въпреки проблемите със здравето Ханк Камерън бе от хората, за които си мислиш, че ще са вечно около теб. Един от последните каубои от старата школа, Ханк бе част от пейзажа на долината Санта Инес, също като лозята и зелените хълмове. Откак Боби се бе запознал с него, двамата никога не се бяха разбирали добре. Но все пак смъртта му бе неприятен шок.
Сега от Боби се очакваше да заеме мястото му, мисъл, която караше сърцето му да забие лудо всеки път, щом се сетеше за това. Щеше да наследи Хайуд с всичките му проблеми. Не бе наясно с подробностите, но знаеше, че през последните години ранчото едва свързваше двата края и баща му бе принуден да вземе заем и да заложи земята. Ако Ханк не бе фалирал, то бе съвсем близо до банкрута.
Ироничното бе, че на хартия той бе богат човек. Земята в Хайуд струваше цяло състояние, тъй като бащата на Ханк, Тоби Камерън, бе открил богат запас от нефт в имота си през двадесетте години.
Безброй нефтени компании му предложили безумна сума, за да продаде ранчото си. Но той не се заинтересувал от предложенията им.
— Аз съм каубой, това е каубойска земя. Винаги е била и винаги ще бъде — отговорил Тоби.
Боби бе чувал историята от баща си повече от хиляда пъти. Бе израснал с нея и винаги си бе представял, че един ден той самият ще каже същите думи на сина си: „Това е каубойска земя и винаги ще бъде.“
Да продължи семейната традиция. Да накара баща си да се гордее с него.
За съжаление придържането към принципите и запазването на стария начин на живот бе струвало скъпо на семейство Камерън. Печалбите от стадата спадаха непрестанно и те трябваше да разнообразят бизнеса си. Много от местните ферми се обръщаха към туризма, за да повишат доходите си, при това доста успешно. Искаха астрономически суми, за да водят богати бизнесмени от Ел Ей на езда и да ги учат как да се държат като каубои. Някои дори предлагаха курсове по мятане на ласо. Но Ханк не искаше да чуе и дума по въпроса.
— Да превърна Хайуд в шибан Дисни парк? Само през трупа ми — беснееше той пред всеки, допуснал грешката да го посъветва да отвори ранчото си за публиката. — Това е наследството ни, историята ни. Великата ни нация бе построена върху него. И искате да експлоатирам подобно свято нещо?
Боби винаги се развеселяваше, когато се запознаваше с хора, които го смятаха за безумно богат тип, който живее живот на милионер.
— Ти си син на Ханк Камерън? Онзи, който притежава ранчо Хайуд? Господи, човече, сигурно се къпеш в мангизи. Това е най-ценната земя в Калифорния, нали?
Хората отказваха да повярват, че Боби никога не бе притежавал нова кола, че никога не бе посещавал частно училище, нито бе прекарвал лятната си ваканция в Хавай. Дори след като порасна, той никога не летеше в първа класа, освен ако, както днес, богат собственик като Паскал Бремо не платеше билета му.
Наистина, през последните две години бе започнал да изкарва добри пари като треньор в международните кръгове. Но все още всеки цент от приходите му отиваше за ранчото.
Сега, след като Хайуд най-после бе негов, може би официално беше богат. Но в действителност се нуждаеше отчаяно от пари.
Боби притисна чело към хладната пластмаса на прозорчето и се вгледа навън в пълната тъмнина. У дома бе два сутринта. Зачуди се дали Уайът, Дилън и останалите работници в ранчото спяха. Или лежаха будни и се мъчеха да си представят живота си без Ханк Камерън.